— Какво означава това?
— Има един идиот, който страда и се чувства изгубен, откакто ти се отдалечи. А диагнозата е в раздела „Любов“ — много разум и малко чувства. Сега, след войната, се надявам да има мир, защото аз съм готов за нов живот. Имам големи надежди и държа да се променя. Знам, че има и трудни времена, но не искам домът ми да е студен и пуст. Аз изстрадах мъките на ада, ще си изтърпя чистилището и ще пристигнем в рая. Ще изживеем бели нощи, светли като ден, в които ще се обичаме и ще си изповядваме неща, които никога не сме си казвали. Вече не се страхувам. Искам да изживея с теб живота пред нас. Само тогава ще имам цялото време, което загубих. Аз, Стела, искам да бъдеш до мен.
Учителят бе осъзнал, че не е необходимо да изхвърли добрите стари метафори, достатъчно бе да ги използва, за да покаже нещо повече, вместо да се крие зад тях.
Стела остана зашеметена от искреността, която прочете в очите на учителя. Тепърва имаха да откриват живота, но щяха да го направят заедно.
— А последното заглавие?
Учителят стана сериозен, очакваше този въпрос. После се усмихна широко и изрече с искреността на дете:
— Ще се оженим, когато и както ти се харесва.
— Да се оженим? Не искаш ли първо за проба да поживеем заедно?
— Не ми трябва да те изпробвам, Стела. Искам заедно с теб да преодолея бъдещите изпитания. Колко тъжно би било да се изправя сам пред тях…
Стела наведе очи и избяга, оставяйки учителя на щанда, объркан и притеснен. Надяваше се да не влезе никой. Тя се върна след няколко секунди с танцова стъпка и с книга в ръка. Завъртя я: „Гласът, който ти дължа“. Книгата, която ги бе събрала.
Стела се усмихваше, докато държеше корицата на книгата пред очите на учителя, а той се влюби още повече в тази усмивка.
— Гласът ми само с тебе ще прошепне „обичам те“ — каза Стела, и още един бент рухна, отприщвайки потока на живота, който умее да превръща двойката в единица.
Той я прегърна, а тя прошепна в ухото му нещо, което щеше да помни цял живот. Нещо, което разгадаваше тайната на любовта и побеждаваше страха от нея, защото за да обичаш, трябва всеки ден да се губиш и мъничко да умираш. Ето защо ни трябват толкова много метафори. Тя не ги употреби.
Но какво каза тя, никой не знае.
Завесите се полюшваха от дъха на лекия вятър. Баща й я държеше за дясната ръка, майка й за лявата. Той бе задрямал. Тя бдеше и ги гледаше двамата. Маргарита отвори очи, взря се в танца на завесата — странно танго от въздух и коприна, напомнящо трепета на корабно платно. Все още не знаеше дали това е сън, реалност или и двете заедно, но разпозна красотата, която съществува във всичко, дори и в най-малките, обикновени и прости неща. Стисна ръцете им. И разбра, че е реалност. Баща й се събуди. Майка й потрепери. Маргарита направи усилие да проговори и успя да промълви:
— Искам в тази стая да има бели цветя, като тези на баба. Свежи и ароматни.
После затвори зелените си очи и ги усети как се изпълват със сълзи, защото усилието да изрече тези думи бе разкъсало гърлото й и имаше чувството, че се задушава. Не можеше да диша както би искала. Маргарита усети как въздухът нахлува в дробовете й. Искаше отново да вдишва живота, целия живот, заедно с болката, която щеше да носи в себе си, ако болката е онази пукнатина, през която трябва да влезе светлината.
Клото върза към нишката друга нишка и продължи да тъче.
Епилог
На оногова, който побеждава, ще дам да яде от съкровената мана, и ще му дам бяло камъче, и на камъчето написано ново име, що никой не знае, освен оня, който го получава.
Маргарита гледа повърхността на морето, която пробягва под корпуса, после пак избликва разпенена и бавно изчезва зад тях. Гледа брега, редките дървета, небето и неподвижните къщи. Духа южният вятър. Той е звяр, който ти подкосява коленете и когато повее, настава онова безмълвие на равновесието, преди всичко да рухне. Дори морето диша по-бавно, по-уморено и безсилно. Найлонова торбичка прелита и каца на повърхността, пърха, плава за малко, после потъва с бавен и странен танц. Ще се рее над тайнствени места, гробища на почти неразрушими неща. Но времето вечно ще чака. Кой знае колко ще се бави морето, докато унищожи този найлон, колко време ще трябва, за да го превърне в нещо добро. Земята е затворена система, казват учените. Всичко, което бива създадено, после умира и се връща в кръговрата на живота. Човекът е променил този кръговрат, защото създава неща, които се нуждаят от векове, преди да се преродят.