Маргарита слуша урока на морето — баща енергичен и строг, мек и неуморим. Водата има памет. Дори водните молекули в телата ни долавят нашите чувства и се подреждат по различен начин, когато сме щастливи или нещастни. Така морето помни собствените си рани, съхранява спомените за всичко — знаят го древните ловци на перли от топлите морета, родени и израснали под слънцето и загладени от пречистващото и невидимо действие на солта.
Те си поемат дълбоко дъх и скачат от своите лодки. В едната ръка държат камък, вързан за крака им, в другата стискат кошница. Галят с длан дъното, осеяно с черупки като груб и бодлив килим. Откъртват мидите, слагат ги в кошницата и пеят. Под водата. Това са песни без думи, а тази за перлите е особена, защото следва ритъма на сърцето. Те пеят и събират миди с надеждата в някоя от тях да има перла. Само ловците, които умеят да слушат този ритъм, успяват да я намерят. Когато чува музиката на дълбините да става по-силна, ловецът хваща мидата, която е зърнал последна, притиска я към гърдите си, разхлабва примката с камъка и изплува. Това е древен ритуал. Точно когато дъхът не стига и сърцето страда, песента става по-силна, а ръката по-точна и по-щастлива.
Никоя перла не е като другите. Никоя перла не е съвършено симетрична. С нещата от този свят е по-добре да се пазиш от съвършенството — когато е най-пълна, луната започва да чезне, плодовете падат, когато узреят, сърцето, щом е щастливо, вече се бои да не загуби тази радост, любовта се стреми към екстаза и когато го достигне, вече е отминала. Само недостатъците осигуряват красотата, само несъвършенството се стреми към вечността. Перлата е пред нас с онова нейно недостижимо несъвършенство, родено от болката. И от любовта, която я прегръща.
Перлата казва, че щастието не е в това, което трае един ден и отминава, а там, където не се препъваме в смъртта, или дори да се препънем, то е само за да се родим отново. И това преобразяване не се нарича щастие, а радост от живота.
Маргарита вижда как найлоновата торбичка изчезва. Болката има две форми, мисли си тя.
Има болка, която се случва, която човек не избира, тя принадлежи на земята и е част от този цикъл, тя убива и носи прераждане — това е болката от раждането, това са родилните болки на земята, земетресенията, изригванията, наводненията, или по-тихите годишни времена и спокойното редуване на деня и нощта. Това е всекидневната болка на еднообразието, на умората да обичаш, да ставаш от леглото, да намериш нещо ново в онова, което се повтаря. Но само който приеме болката, предлагана от деня, ще обнови кожата си. Дори и перлите са родени от тази форма на болка, преобразена от седефа в светлина.
Но има и болка, създадена от човека, болка, която не се разгражда в природата, болка, която може да се заличи едва след векове. Това е болката, причинена умишлено от човек на човека или на нещата. Рани, които се изцеляват едва след много време, понякога страшно много — лъжите, насилието, войната… Но дори и за този вид болка има решение. Там, където времето се проваля, прошката е способна да заличи тази болка. Само прошката връща болката в кръговрата на живота. Това е божественият седеф, отпускан понякога на земята. Създава най-редките перли и им трябват години, за да се оформят. Броят се на пръстите на едната ръка.
Маргарита отваря ръката си и открива една от тях.
Това писмо й е оставила баба Тереза. Трябва да го отвори там, където е заръчала тя. Ръцете на Маргарита треперят. Сега, когато баба Тереза вече я няма, писмото е нишката, която ги свързва. Стоят пред вратата на голямата къща. Ръждясала е, но запазва енергичния стил на старите времена. Южният вятър хапе въздуха, блъска затворените капаци на прозорците, прогонва дори бездомните кучета. Баща й отваря вратата, преодолявайки съпротивата на ръждата и плевелите. Една тясна алея, обгърната в избуялите клони на червени и бели олеандри, води към фасада от блокове жълт камък. Морето шепне някъде наблизо, макар че все още не се вижда. Ту далече, ту изненадващо близо кряскат чайки, превърнали тези покриви в свой дом. Небето е синьо и неподвижно. Маргарита разбира защо баба й го нарича небосвод — защото тук е така. Защо е изоставила този рай? Какво крият тези стени, полирани от всички ветрове на морето? Защо е решила да се пресели на север? Всички отговори са в писмото.