Учителят млъкна, усещайки своята власт над хипнотизираните погледи на децата.
— Откъде знаете? — попита Маргарита.
Учителят направи въпросителна гримаса и леко присви дясното си око, както правят героите в уестърните преди стрелба. Нямаше да му е лесно с това момиче.
— Всички го знаят — отговори той с нотка на строгост и добави: — Коя е любимата ти книга, Маргарита?
— Но аз не питах за перлата, а защо красотата крие болезнени приказки.
— Дълга история… — изплъзна се от отговор той. Всъщност нямаше отговор. — Може би някой друг път. Е, коя е твоята книга?
— Болката е грозна. Не може да бъде красива.
— Нищо ли не си чела? — попита рязко учителят.
Маргарита мълчеше. Всички погледи бяха насочени към нея, а тя стискаше устни като черупки на мида. В очите на момчетата това мълчание незабавно й спечели прозвището „особнячка“; момичетата решиха, че имат една съперничка по-малко.
— Всички бягат.
— От кого е? Не съм я чел…
— Всички бягат от истинските въпроси — добави Маргарита, демонстрирайки хладна самоувереност с ужасяващата и непочтителна логика на юношеството, устремено към зрялата възраст.
Класът замлъкна, всички се обърнаха към Маргарита, после към учителя, за да разчетат чувствата, изписани по лицата им. Устните на Маргарита трепереха. Примигваше често-често. Учителят стискаше зъби, за да удържи разочарованието си.
— А ти… напомни ми как се казваше… — За да смени темата, той посочи едно пъпчиво възпълно момче.
— Джеронимо Стилтън.
В класната стая избухна гръмотевичен смях.
— Тоест не, исках да кажа Федерико Ричи. „Джеронимо Стилтън“ ми е любимата книга.
— Кой е той? — попита невъзмутимо учителят.
— Мишок — отвърна момчето, което вече започваше да се поти.
— Виждам, че ни предстои много работа. Но ще извършим чудеса!
Децата започваха да се забавляват с този извънземен, който се мъчеше да ги научи на своя език.
Учителят се върна до катедрата, взе купчинка листове и раздаде на всички по едно фотокопие от посланието на Рилке.
— За утре искам да напишете страница и половина на тази тема.
Маргарита попита:
— Може ли да отида до тоалетната?
— Още не е свършил първият час, а вече искаш да ходиш до тоалетната? — попита раздразнено учителят, без всъщност да чака отговор. Беше просто един от онези типични учителски въпроси, които мъмрят учениците, без да им дават ни най-малка възможност да се оправдаят. Колкото по-скоро привикнеха с това, толкова по-добре.
Маргарита стана и тръгна към вратата.
— Хей, чакай! Накъде тръгна? Разреших ли ти да излезеш?
— Не ме интересува урок, от който не получавам отговори — отвърна тя почти без да мисли.
Учителят сведе глава към думите на Рилке, които бе раздал преди малко: „Сега живей с въпросите“, и изведнъж посланието му заприлича на огромен пясъчен замък. Вдигна очи. Маргарита бе спряла на прага и го гледаше умолително. Той видя влажните очи, сянката на тъгата в тях и изчервеното от срам лице.
— Добре, върви… Но другия път изчакай да свърши часът.
Маргарита излезе и едва когато затвори вратата зад себе си, кожата й престана да пари.
Учителят погледна учениците си, сви отегчено устни и се запита горчиво защо понякога училището така се старае да прилича на живота с неговия непредвидим хаос, вместо да следва спокойните и подредени уроци на книгите.
Маргарита влезе в тоалетната; вече бе стигнала крайната точка и не я чакаше начало на ново пътуване. Беше й дошло до гуша от думи, защото с тях мъжете изричаха лъжи. Казваха „обичам те“, казваха „всичко ще бъде наред“, а после си отиваха. Това им бе лошото на думите — че са само думи, можеш да ги използваш дори когато вече са мъртви. Не искаше повече лъжи, не искаше вече да вярва на обещания.
Затвори се в тоалетната. Стомахът й се сви болезнено и тя повърна всичката болка, която успя да открие в себе си.
В същата тоалетна, само че зад тънката стена от гипсокартон, Джулио бе запалил цигара. Чувстваше се отегчен още след първия час на първия учебен ден. Ходеше на училище по навик и защото там лесно можеше да намери пари и момичета. Носеше черна тениска с бели силуети на героите от „Портокал с часовников механизъм“ и надпис отдолу: „Човек трябва да избира между добро и зло, дори ако избере злото. Отнеме ли му се този избор, вече не е човек, а портокал с часовников механизъм“. — С. Кубрик. Джулио четеше драсканиците по стените, посветени на футболни отбори, възхвала на женската анатомия и унищожителни критики към учителите. Извади от джоба си черен флумастер и написа: „Първата стъпка към вечния живот е да умреш“. Това му беше ясно поне колкото на Тайлър Дърдън от филма „Боен клуб“ и държеше да го напомни на тълпата от лигльовци, които идваха в тоалетната да драскат нови послания на обичайните тъпи теми.