Ключът се превърта в ключалката два, три, четири пъти. Всяко превъртане е камбанен звън на съдбата. Всички мълчат с плаха почуда. Вратата се отваря и светлината нахлува в тези стаи, създадени за светлина, макар отдавна да са я забравили. Всичко е неподвижно и обгърнато с влага, мухъл и паяжини. Бързо потропване издава присъствието на мишки, които са завладели пространствата под покривите и пода. Андреа се скрива зад Елеонора, Маргарита зад баща си. Съпруг и съпруга крачат рамо до рамо, като откриватели на Новия свят разбулват стаи и спомени.
Навсякъде отварят високите прозорци и освобождават капаците от ръждясалите им куки. Светлината разкрива тайните на стаи с високи тавани, на чаршафи, покриващи мебели и домакински прибори като призраци. Къщата е лабиринт от стаи и стълбища. Коридорите са дълги и зад прозорците се мярка спокойно мраморно море.
Елеонора и съпругът й приличат на семейна двойка, получила най-сетне собствен дом. Гледат се и очите им издават рани от трудни години, но още по-светло грее обновената любов точно защото е родена от собствената си смърт.
Бащата на Елеонора би я сравнил с „топчетата“ на индийската смокиня, която цяла зима сбира вода, докато листата й станат месести, после те подхранват жълтите цветчета и техните огнени плодове през целия сух сезон, за да дарят плодовете с необяснима сладост за условията, в които са се родили.
— Ти ги научи да казват „татко“.
Така й бе казал един ден. В тези думи Елеонора откри цялата благодат на възродената любов.
Сега той я държи за ръка пред всяко стъпало за преодоляване, пред всяка действителна или въображаема опасност. Тя го оставя да я подкрепя, тя е съпруга и майка. Нишката се разтегля и ги води към прохладната тераса. Една голяма врата се отваря и разкрива занемарена градина, която всички разпознават, макар че никога не са идвали в нея. От увивните растения са останали само спомени и следи по стената. Вазите, където някога е цъфтял жасмин, сега съдържат само слой сива, твърда и суха пръст. Маргарита си представя петуниите, плумериите, мимозите, здравеца, дивите рози и дори гроздето върху голата порутена асма, проядена от термити и нашарена със стройни редици мравки. Безбрежното море се разстила като персийски килим в синьо, жълто, оранжево, зелено, осеяно с арабески от вятъра, който ги тласна дотук. Това е лятото на нейните деветнайсет години. Време за завръщане у дома. Обещанието на баща й е спазено.
Наеха платноходка и от Сестри, от тишината на залива, прекосиха Средиземно море до най-близкото малко пристанище край старата къща, която баба Тереза не искаше да видят преди смъртта й. Твърде горчив бе споменът за видяното от тези стени, тези стаи, това море. На Маргарита се падаше да призове мъртвите с това писмо и да ги възкреси от спомените.
Миризмата на огряна от слънцето земя се смесва с тази на храстите розмарин и градински чай. Горещият вятър отшумява, пробуждайки свежестта, която живее дълбоко във всички неща. Скакалци и щурци повтарят приспивната песен, която баба Тереза е чувала, почивайки си под боровете, същата, която е слушал дядо Пиетро, същата, която са слушали родителите им и родителите на техните родители. Природата никога не се променя, а на някои места е дори още по-неизменна — майка и мащеха.
Тя е извадила писмото от плика, разгъва го. Написано е с елегантния, но вече леко разкривен от треперещите пръсти почерк. Маргарита поглежда наоколо и усеща очите на баба си.
Преди да започне да чете, тя вдига поглед и вижда морето. То вечно е тук заедно с корабите, които го браздят, и изпънатите платна над пъплещите лодки. После очите й започват да следват думите, подобни на плавни морски вълни.
Маргарита, любов моя,
Когато бях мъничка, много се чудех, че дядо ми, баща ми и братята му могат да разпознаят рибните пасажи, както си стоят на брега или на скалите. Отплаваха с лодката и се връщаха с пълни мрежи: писия, костур, лаврак, ципура, кефал и калкан. Рибите мърдаха и излъчваха остър мирис, мириса на живот, който изтича и се бори да не изчезне. А аз, дребосъче като Андреа, питах за всичко:
— Но как виждате рибите от земята?
— Трябва да знаеш да гледаш — отговаряше дядо ми Манфреди. И обясняваше, че морето отразява светлината по друг начин там, където има пасажи. Стига да знаеш да гледаш цветовете. Макар че от сушата не се вижда какво има под водата, трябва да наблюдаваш какво се случва на повърхността — танца на светлина по водата, трепета, въртопите на теченията. Ако умееш да виждаш тези знаци, тези малки подробности, можеш да намериш рибата от брега. Да видиш там, където не се вижда. Иначе морето остава мълчаливо, рибарските мрежи загребват само вода. Само който гледа, той вижда. Маргарита, продължавай да гледаш и вместо мен. Често ще трябва да показваш на другите онова, което те дори не подозират. Това поиска животът от теб, ти го направи и ще продължиш да го правиш. Ще има мрачни, грозни моменти, когато не ще намираш отговори, но в живота е най-добре да кажеш „кой знае“ — не трябва да бягаш, отговор има, дори ако не го знаеш и никога не го намериш. Затова сега идва времето да ти поверя последната си тайна, моя любов.