Маргарита гледа морето и вълните я връщат към редовете на писмото, сякаш продължават движението си върху този бял лист. Сяда на каменния зид, нуждае се от това. Храстите агаве издигат заплашително към небето твърдите си бодливи листа, за да покажат, че красотата не е само нежност, но и насилие. Повърхността на морето е набръчкана, почти жилава.
Толкова пъти съм ти разказвала за дядо Пиетро. Сега искам да знаеш нещо, което никой не знае, дори и майка ти. Очаквах първото си дете, вече бяхме пресметнали деня на раждането и се роди прекрасно момиченце. Нарекохме го Маргарита, като майката на Пиетро — в Сицилия имаме такъв обичай. Роди се в голямата спалня, онази с под от жълти и сини плочки и с разпятие на стената.
Няколко дни по-късно, в един ужасен ден, тя падна от ръцете ми и отлетя като ангел. По моя вина. Ръцете, с които бях приготвила стотици сладкиши, не успяха да удържат дъщеря ми. Ръцете, които, щом ги погледна, ми се струват опетнени.
Плаках цяла нощ. И следващите нощи. Не исках повече деца. Аз бях вещица, неспособна майка. Беше ме срам, не излизах от къщата и вината разяждаше нервите ми. Горещият вятър влезе в сърцето ми и го изгори, както изгаря портокаловите дървета. Но дядо ти се добра чак там, вътре. Дойде там да ме вземе. Аз не говорех, болката ме изпепеляваше, но не можеше да ми върне нито дъщерята, нито живота. Станах тънка като тръстика. Куха като тръстика. Вече не очаквах нищо. Но дядо ти не ме остави да падна. Отведе ме от тази къща, от тази земя, за да оздравея. Потърси си работа на север и отидохме да живеем в Милано. Разказваше ми за името Маргарита, което означава „перла“, и ми казваше, че Маргарита е жива. Така ме изцели от болката, бавно, внимателно, помогна ми да простя на себе си и на Бог за нещастието, което ни прати. Постепенно си върнах радостта от живота, отново започнах да правя сладкиши, да разговарям с Бог и отворих малка, само моя сладкарничка — „Сицилианката“. Така я нарекох. Още е там, но й смениха името. Никога не бях мечтала да имам своя сладкарница. На север. На континента. Приложих всичко, на което ме научи господин Долче, и сълзите пресъхнаха.
Тъй дядо ти ме изтръгна от болката, изцели ме със своите разкази, с постоянното си присъствие, като морето, което гледаш сега. Така се роди майка ти, така после дойде и ти. И те нарекоха Маргарита, защото дядо ти често казваше, че това е името на майка му и е хубаво име за момиче. Перла. Знаех, че ти няма да умреш обич моя. Ти беше моята Маргарита, онази Маргарита, която загубих, защото не знаех как да я задържа. Ти също носиш белези, като всяка перла. Хлябът от огън се ражда, казваше майка ми. И колко хубав бе този току-що изпечен домашен хляб, който чаках пред фурната, когато бях мънинка! Трябваше да изтрае осем дни и го криеха под чаршафите. И никога не свършваше. Никога не свършваше и беше толкова хубав.
Моя радост, сбогом!
Сълзите падат върху тези страници, изписани на ръка, сълзи, с които прегръща баба си, която държи другия край на кълбото прежда между тях двете и чрез това кълбо я избави от лабиринта на петте години в гимназията. Годините за сътворяване на една перла.
Тя се изправя и пристъпва до оградата с изглед към морето. Леко накуцва. Това са белезите, оставени върху тялото й от нападението на хищника. И има дълъг белег на левия хълбок, като онзи, по който Евриклея познала Одисей, когато се върнал предрешен в Итака. Плаче и дори южният вятър не успява да пресуши сълзите, а пшеницата се полюшва в нивите, чакайки търпеливо да бъде смляна, за да се превърне в хубав хляб, какъвто е яла баба й. Червеното, оранжевото, зеленото на индийските смокини надхвърлят разказите на баба Тереза и въображението на Маргарита. Тук всичко е по-истинско от най-странната фантазия. Всичко е възможно.
После две силни ръце я прегръщат здраво през кръста, сякаш за да опазят утробата й като съкровище. Той е забелязал сълзите и идва сега — преди би било твърде рано, после ще е твърде късно. Знае как да чете знаците в ръцете и очите.
— Какво е това?
Маргарита размахва писмото пред очите на Джулио, но не от плач не може да проговори. Джулио е на двайсет и две години и скоро ще завърши право. Ще стажува при бащата на Маргарита, който е поразен от изключителната му интелигентност.
Много време му трябваше, за да си прости. Повече, отколкото на Елеонора и нейния съпруг. Много повече, отколкото трябваше на Маргарита. Когато тя го потърси, той повтори дума по дума онова, което й бе казал в мълчанието на комата. Не я остави да му се изплъзне.