— Веднъж я попитах: бабо, според теб защо не умрях? А тя отговори, като ми разказа един филм, който дядо много харесвал: някакъв човек искал да се самоубие, защото никак не му вървяло. Тогава един ангел му показал какъв би бил светът без него, какво би станало с всички хора, на които е помогнал в живота, макар и само с усмивка… Дядо Пиетро страшно си падал по този филм и искал да го гледа всяка година, за да не забравя колко често си мислим, че нещата трябва да вървят както ние искаме, как очакваме всичко от живота, а той непрекъснато ни разочарова. Но всъщност животът очаква нещо от нас. „Бог е създал човека, за да има кого да слуша.“ — Тя млъква за миг и си припомня момента. — Така ми каза.
— Какво означава това?
— Че Бог е сътворил човека, за да слуша неговите истории. После тя казваше, че ще дойде ден, когато отново ще се съберем с всички нишки на живота, преплетени с нашата, и тогава ще видим каква великолепна шарка сме сътворили заедно. И ще си разказваме какво е било, и вече няма да има завист, омраза, страх. Само радост.
— Като сега, Маргарита — казва той и я притиска към себе си, гледайки хоризонта.
— Какво искаш да кажеш?
— Сега, на това място, е твоят ред. Затова баба ти искаше да прочетеш писмото тук. Сега щафетата е у теб, любов моя. У нас.
Думите на Джулио са като раковини — поставяш ги до ухото си и обещават безкрая. Прав е: много неща са мъртви и от тях се раждат нови, като дърветата, които се хранят с изгубените си листа.
Маргарита го поглежда и вижда хоризонта през неговите очи. Колко много въпроси очакват отговори! Всеки път, когато съдбата ти задава въпрос, е време да освободиш седефения поток вътре в себе си, за да превърнеш самия живот в отговор на едно от многото неща, които никой не знае. Това е времето да затвориш черупките и да оставиш сърцето да ти подскаже съвсем тихо, като доверен шепот от най-далечната стая, че няма задоволителен отговор, защото единственият отговор е още по-голяма любов към живота и неговата непредсказуемост.
Тя притиска ръцете на Джулио върху утробата си, която един ден отново ще предаде щафетата. Двамата гледат морето пред себе си. Търпеливо, постоянно, вечен зрител на тази щафета между крехките създания, които плават по него. А светлината остава единствената повеля на този залез, който отстъпва пред нощта, за да се върне отново. С нова надежда и нови скърби.
Маргарита усеща как бие сърцето й: систола, диастола, систола, диастола, систола, диастола, както се случва, когато някой те прегръща. Радостта от живота нахлува в нея. Пулсира силно, мощно като прибоя в древния и свещен ритъм на нещата в света, повтарящи непрестанно и тихо ехото, което животът като раковина носи в утробата си.
Благодарности
Пред прага на своите трийсет и пет години започвам да разбирам защо казват „на попрището жизнено в средата“.
Човек се озовава в центъра на съществуването, на кръстопътя между поколенията и вижда как си отиват баби и дядовци, как остаряват родителите, как се раждат децата му. Този роман се роди от привилегията да спра на кръстопътя, откъдето много по-ясно се вижда изминатият път и онзи, който тепърва ни предстои. Затова благодарностите ми са към тези, които ме изведоха на този път и ме придружават ден след ден: моето семейство (татко, мама, Марко, Фабрицио, Елизабета, Паола и Марта), неизчерпаем източник на радост и вдъхновение.
Благодаря на тези, които следяха стъпка по стъпка развитието на историята: Антонио Франкини, Мариле на Роси, Джулия Икино — те деликатно ми помагат да дам най-доброто от себе си; благодаря на Габриеле Балдасари за грижливата редакторска работа.
Признателен съм на моите ученици и колеги от лицея, където преподавам, на моите най-скъпи приятели и приятелки, които не назовавам поради липса на място. А също и на Алесандро Ривали, който ме посвети в тайните на Генуа и околностите.
Благодаря и на всички читатели на моята първа книга, особено учителите и учениците, които срещнах и много училища. Техните въпроси, извикани или прошепнати, безгрижни или тревожни, вдъхновиха този втори роман, разказващ още от самото начало за моята неспособност да отговарям на онези въпроси, в които се крият най-чистите и дълбоки загадки. Въпроси за смисъла на живота, за болката, за Бог, за мечтите, за избора… Въпроси, които ме отведоха далече от познатите места и ме принудиха да преразгледам някои твърде схематични убеждения. Трябва да се извиня на много читатели, че не успях да отговоря на техните писма, имейли, въпроси и коментари в моя блог. Чета всичко, което пишат те, но за жалост успявам да отговоря само на малко от тях.