Маргарита я погледна в очите — бяха добри очи, макар и малко странни.
— От страх — отговори тя.
Марта я целуна по бузата и се отдалечи. Взе си чантата и се върна при Маргарита, която бе останала сама в дъното на стаята.
— Аз съм Водолей.
Маргарита не реагира.
— Знаеш ли, че човек не може да си близне лакътя? — продължи Марта и за доказателство изпъна език към десния си лакът. — Видя ли?
Маргарита се усмихна.
— Има куп неща, които никой не знае — заяви Марта с престорена сериозност. После се разсмя от сърце и изведнъж грейна цялата — очите, косата и скобите.
Русата и нейните приятелки бяха озадачени, но се обгърнаха в презрително мълчание, а момчетата изобщо не забелязваха какво става.
Часовете отлитаха един след друг. Маргарита си мислеше за бледосините, почти бели очи на непознатото момче и едва се удържаше да не заплаче. Но тия сълзи бяха различни — идваха от онова късче душа, което може да ни спаси, ако го пазим чисто и непокътнато и понякога се вслушваме в него.
Ние обаче бързаме да пресушим сълзите. Те са лукс, който могат да си позволят само слабите.
3
Джулио отвори портмонето. Вътре имаше десет евро и документ с глуповата хлапашка физиономия. Усмихна се презрително и с добре отработен жест метна портмонето в кошчето.
Да задигне портмонето на някакъв деветокласник в навалицата около изхода беше детска игра и въпрос на престиж — тренировка за по-сложни джебчийски подвизи. Всъщност не крадеше, а демонстрираше смелост. Деветокласникът бе лесна плячка: Джулио просто се приближи изотзад и измъкна портмонето, стърчащо от задния джоб на панталона му. После се озърна — никой не бе забелязал. Почувства се жив.
Още преди да излезе, той запали цигара и се облегна отвън на стената. Преди началото на всяка учебна година задължително я боядисваха, за да замажат драсканиците, с които любителите на графити бележеха територията си като котките. Хладният му поглед шареше сред учениците наоколо, търсейки две очи, които му бяха откраднали нещо, без да усети.
Едно познато момче вече се беше подпряло на същата стена. Държеше ръката с цигарата неестествено вдигната над главата си, за да демонстрира мощния бицепс, изваян от дългите часове фитнес. Едно момиче приглаждаше с длан дългата си коса, но напрежението на пръстите издаваше тревожното желание да привлече нечие внимание. Един учител бе навел глава и подръпваше редките кичури по темето си. Джулио наблюдаваше ръцете и жестовете на хората с усърдието на изследовател. Знаеше много добре, че тялото не може да лъже, че деветдесет на сто от общуването е безсловесно и че спонтанните жестове винаги казват истината, за разлика от думите. Когато някой лъжеше, за Джулио беше достатъчно да се вгледа в ръцете му или в едва доловимото потрепване на лицето.
Прониквайки в кръвта, никотинът се смесваше със скуката, натрупана през първите учебни часове. Момчето, което пушеше до него, носеше тениска, изопната върху мощните му мускулести гърди. Двамата не се поглеждаха.
— Видя ли русата деветокласничка? — попита онзи.
Джулио не отговори. Не приказваше за момичета като хлапаците от прогимназията.
Междувременно през изхода се лееше неспирен поток от ученици. Деветокласниците се разпознаваха по енергично размаханите ръце и неволните широки усмивки — все още се чувстваха впечатлени от първия учебен ден. Момичетата закриваха устата си с длан, за да пошушнат на приятелките си колко е хубав този или онзи, сякаш за пръв път виждаха момчета. Смешно — в очите им блестеше надеждата за кой знае каква житейска промяна, ръцете им трептяха от трескавия копнеж да сграбчат нещо несъществуващо. Приличаха на боксьори, водещи бой със сенките. Бяха излезли на изкуствения ринг, наречен училище, и енергията им щеше да се изцеди в безкрайни изпитвания, домашни, контролни… Задължения, целящи да запълнят с нещо главите им, да породят илюзията, че осмислят живота им, макар че всъщност бяха само бездушни инструменти, служещи да подхранват смачканото самочувствие на възрастни неудачници, които се надяваха да могат да се похвалят поне с бележките на децата си. Няма що, голяма гордост! Гимназия, университет, работа, семейство, старчески дом, гроб — този път им предлагаше обществото. Праволинеен път, избран незнайно от кого и завършващ по един и същи начин за всички — с прах и пепел.
„Ти не си това, което работиш, не си броят на парите в банковата ти сметка, нито колата, която караш, нито скътаното в портфейла ти, нито марковите дрехи, които носиш; ти си пеещото и танцуващо лайно на света!“ Така би казал Тайлър Дърдън и Джулио изцяло подкрепяше тази мисъл. Тия хлапета не знаеха нищо за живота. Задоволяваха се да пълзят по повърхността му. Но не и той. Той се стремеше да стигне до дъното и винаги откриваше все същата ръждива табела: „Глух коловоз“. Хората се качват на автобуса, убедени, че трябва да изминат определен маршрут, после слизат, разговарят, четат, ядат, спят. И така ден след ден. Удобен начин да забравят за глухия коловоз. Последна спирка, всички да слизат. Смъртта. Няма друго. Точно затова обичаше гробищата. Ако тръгнеш с разбирането, че крайната цел е глух коловоз, всичко останало става безмилостно ясно. Излишно е да се тревожиш, природата пет пари не дава за теб; и да те няма, тя преспокойно ще продължи напред. С желязното право на по-силния и с циничния закон за самосъхранение се решава съдбата на всичко и всички. Единствената допустима свобода е да се бориш достойно до края на коловоза, да си играеш като котка с мишка, съзнавайки обаче, че не си котката, а мишката и нямаш път за спасение. Да опиташ поне да се забавляваш. И после да слезеш доволен. Поне донякъде. Последна спирка.