— За това, което исках да ти кажа.
— Как да мисля, като не знам за какво става дума?
Тя сложи длани на бузите му.
— Какъв си ми сухар! Жените обичат да мислят без строго очертани рамки…
— Какво ще ми кажеш? — прекъсна я нетърпеливо той, но Стела не му обърна внимание.
— Жените обичат тихата жарава на очакването… За да могат после по-добре да си спомнят този момент, да съхранят всяка подробност, всеки знак по лицето на другия, всеки цвят и аромат…
— И какво следва?
— Ние, жените, обичаме мъжете да се досещат какви сме, какво желаем, понякога дори да си го измислят… И се побъркваме, като открием, че мъжът до нас вижда неща, които сами не знаем за себе си — каза тя и кокетно запърха с мигли, опипвайки крайчето на косата си.
— Подскажи ми…
— Какъв ден е днес?
— Понеделник.
— Не, глупчо — разсмя се тя. — Днес е годишнина от първата ни среща. Помниш ли?
— Да, разбира се — отговори той и смутено погледна часовника на стената. Вечно забравяше важните дати.
— Днес стават точно три години, скъпи ми учителю. Спомням си онези четири секунди… Ако успееш да очароваш една жена за цели четири секунди, без да я отегчиш, успехът е гарантиран…
— Трябва да го отпразнуваме! — възкликна той с надеждата, че това е „важното нещо“.
— Чакай… Друго исках да ти кажа. Нищо ли не подозираш?
Лицето му посърна. Отчаяно се надяваше да влезе клиент, но мълчанието му отекваше оглушително в тясното помещение, а книгите сякаш бяха затаили дъх в трепетно очакване.
Тя се разсмя, за да разведри ситуацията; познаваше твърде добре защитните му реакции. Изчезна между рафтовете, които я погълнаха.
Върна се с книга в ръка, вдигна я пред лицето му, за да прочете добре заглавието, после над корицата надникнаха сините й очи с виолетов оттенък. „За какво говорим, когато говорим за любовта“. Усмихна се.
Той оставаше все тъй сериозен, търсейки начин да се спаси от гатанката.
— Откакто съм с теб, станах по-добра. Ти също, учителю. Заедно сме по-добри, отколкото поотделно. По-истински. Не съвършени, разбира се, но както знаеш, съвършенството е трудно постижимо, така че оставяме на другите да се стремят към него. На мен ми харесва свещеното и могъщо несъвършенство на живота…
— Да. Разбирам.
— Знаеш за какво говоря. Искам да продължа нагоре заедно с теб.
— И аз.
— Но искам да ти дам възможност да ускориш нещата…
— Как? — колебливо попита той.
— Да заживеем заедно!
— Знаеш, че при мен няма място — възрази той.
— Нямах предвид това. Ако искаш да знаеш, у дома си ми е далеч по-удобно. Искам да заживеем заедно в нова къща.
— Заедно — повтори той като заглъхващо ехо.
— Да, заедно. Нали знаеш какво става, когато двама души се обичат.
— Какво? — престори се той на наивен.
— Женят се, заживяват заедно, създават дом и го пълнят с книги… и с деца.
— Деца…
Би предпочел да се ограничи с книгите.
Тя се усмихна и в очите й грейна пламък, сякаш светлината и любовта бяха едно и също — едното за очите, другото за сърцето. После повтори:
— Деца.
Той стана сериозен. Подозираше нещо от сорта, но не очакваше да е така внезапно. В книгите всичко ставаше, когато назрееше моментът. Животът обаче вечно избързваше. Той гледаше Стела сред тишината на празната книжарница, озарена от нейната светлина.
— Учителю, обичам те — прошепна тя. — И бях глупава, че ти го казвах толкова рядко. Може би ако го казвах по-често, сега щеше да ми повярваш… Обичам те.
И тя посочи с пръст заглавието на книгата, която държеше.
Между нейните думи и неговия поглед се простираше преградата на промяната — като река, която тече между двама влюбени без мост или поне брод, за да я прекосят. Той наведе очи към заглавията и прочете няколко от тях напосоки с надеждата да открие отговор и път за отстъпление. Но в реалността диалозите никога не помагаха; в книгите героят имаше точния отговор, дори и да бе погрешен, а в реалността, когато се заговореше за истината, човек просто не знаеше какво да каже.
После отново вдигна книгата, която бе погледнал в началото, и осъзна, че е озаглавена „Животът пред теб“. Устните му се извиха в болезнена усмивка, клепачите му се притвориха за миг — твърде крехка защита, за да го скрие от външния свят. Взря се мълчаливо в Стела; във виолетовите очи, където бе потъвал толкова пъти, виждаше отраженията на слънчево вино и на море, което трябва да прекоси с обещание за далечно пристанище. Кой знае какво криеха тези води, колко бури и попътни ветрове, колко съкровища и незнайни създания. Към душевния порив изведнъж се прилепи друго чувство, което вече бе сянка на първото, негов двойник, негова маска — страхът, че няма да бъде на висота, че ще загуби пламъка, ще привикне. Страхът, че с отминаването на дни, месеци, години вече няма да чувства вкуса на това вино и да се доверява на това море.