— „Кажи ми, шуте, що е любовта?“ — стресна го тя, цитирайки познатия за него стих в опит да отключи първия от катинарите, стегнали изплашеното му сърце.
— „Любов е туй, що волния заробва, а роба волен прави“ — отвърна машинално той, подмамен в играта, на която не можеше да устои и чиито правила тя познаваше по-добре от всеки друг.
После страхът протегна ноктеста лапа през пробива в стената на неговата отбрана и отново го дръпна към мрака.
— Стела, но ние и така сме заедно. Свободни сме. Толкова ни е добре… Защо искаш да съсипеш всичко?
И излезе, без да дочака отговор. Колелата на велосипеда се въртяха мъчително бавно, сякаш тласкаше не педалите, а самия път.
А тя остана сама сред безмълвните книги и усмивката падна от лицето й като зле прикрепена маска.
Септемврийското слънце, проникващо през витрината, се разби на малки влажни люспици, които плъзнаха надолу по бузите й. Почувства се сама сред всички тези поети и писатели. Сълзите намокриха книгата, която още държеше в ръка. Ето за какво говорим, когато говорим за любовта — за сълзи.
За обяд Маргарита не се прибра у дома, а отиде у баба си, която живееше близо до училището. Не искаше да остане насаме с майка си — точно днес можеше да й е хрумнала гениалната идея да се прибере по-рано, за да прави компания на дъщеря си и да разпитва за първия ден в гимназията. Нуждаеше се от утешението на баба си след катастрофалното начало на учебната година.
Щом влезе, я лъхна ароматът на жасмин. Цветчетата плаваха в стъклена купа върху кухненската маса.
— Ще хапнеш ли нещо? — попита старицата още преди да са се поздравили.
— Не съм гладна.
Както всички сицилианци, баба й измерваше обичта в калории. Маргарита седна на масата и се наведе да помирише цветчетата от жасмина, отглеждан на балкона.
Тереза взе тенджерка, наля вода и я сложи на печката. В носа на Маргарита се развихриха всички възможни благоухания, макар и само от спомените й: паста със сардини, запържена галета, копър, кедрови ядки и стафиди, ароматно рагу с хрупкави макаронени кръгчета на фурна, сирене и патладжани… Баба й седна пред нея и скръсти ръце. Добрите й сиви очи криеха следи от стара, утаена болка или просто умората от един дълъг живот.
— Обади ми се майка ти.
Маргарита отпусна глава над масата и закри лицето си с длани. Тялото й се разтърси в ридания.
— Мъките на гърнето само черпакът ги знае. В нашия род всички обичаме да си поплакваме — рече баба й, сравнявайки семейните неволи с врящо гърне, чиито тайни познава единствено черпакът.
Маргарита отдръпна ръце и надигна глава. Имаше чувството, че чертите й са останали отпечатани върху дланите й и може да надникне в тях.
— Казваш го, като че ли е нещо хубаво, но в плача няма нищо хубаво, бабо.
— Какво знаеш ти? Виж, аз вече съм на осемдесет и може би знам това-онова — отговори уверено старицата.
— Какво му е хубавото?
— Че после ти олеква. Особено ако някой те е видял да плачеш.
— Какво ти каза мама?
— Че има нужда от твоята помощ.
— А на мен кой ще ми помага?
— Аз.
Баба Тереза стана да погледне водата, която вече потрепваше, преди да заври.
— Къси или дълги макарони искаш?
— Искам татко да се върне.
— Кажи му го. Къси или дълги?
— Къси… На кого да кажа?
— На баща си.
Маргарита зяпна. Болката я бе заслепила за най-очевидния отговор.
— Дори не го знам къде е…
— Не е проблем. Обади му се и го попитай.
Старицата отвори пакет ригатони и изсипа в тенджерката над двеста грама.
— Много е, бабо! Казах ти, не съм гладна.
— Успокой се, госпожице. Цял живот готвя и знам точно от колко паста се нуждае едно разбито сърце.
Изрече го с онова завъртяно „р“, невъзможно за произнасяне, ако не си го слушал още от дете. Чувайки този звук, не можеше да не повярваш, че сърцето ти наистина е разбито.