Маргарита се разсмя и ако в момента имаше начин да се види в огледалото, може би щеше да повярва, че е красива. Както обичта след спречкване, така и усмивката след сълзи е най-красивото нещо на лицето на една жена.
— А ако не ми отговори?
— Опитай пак.
— Страх ме е, че няма да ми отговори.
— Тогава си стой със страха и съмненията.
Маргарита подви устни и бе готова пак да заплаче — страхът и надеждата са двете неразделни съставки на онова чувство, което наричаме носталгия. Точно него изпитваше в момента.
— Не може ли ти да му се обадиш?
— Не, Маргарита. Ти трябва да го направиш. Господ, когото обича, на скърби и мъки го врича.
— Какво каза? — засмя се Маргарита. — Недей да говориш на китайски.
— Зад всяка болка има благословия…
Баба Тереза остави думите недовършени, сякаш се взираше в някакъв стар спомен, после отвори хладилника и се загледа в рафтовете, без да се сеща какво точно търси. Маргарита разбра причината на това колебание, стана и взе буркана с млени домати, които баба й наричаше „салца“. Всеки ден слагаше вътре по един пресен лист от босилек. Подаде й го.
— Благодаря, радост моя. Съвсем съм изкуфяла…
— Не издържам, бабо. Не издържам.
— Маргарита, животът е като сладкишите. Можеш да имаш всички съставки и точната рецепта, но това не стига, за да станат вкусни.
— Какво искаш да кажеш?
— На всеки сто успешни сладкиша ми се падат и сто неуспешни — клисави, прегорени, напукани, недопечени…
— И къде си сбъркала? — попита с недоумение Маргарита.
— Никъде.
— Как така никъде?
— Не бърках нито рецептата, нито съставките.
— Тогава?
— Не бях вложила сърце.
— В какъв смисъл?
— Мислех за нещо друго. Следвах правилата, но умът ми не беше там…
— Какво общо има това с мен?
— Ако не вложиш сърце в онова, което ти предстои, няма да успееш в живота. Трябва да обичаш нещата, които правиш. Всеки сладкиш има своя история: за кого го приготвяш, какво изпитваш, докато го правиш… всяко нещо влиза в ръцете ти и докато го замесваш, мислиш с ръцете, обичаш с ръцете, създаваш с ръцете. Най-хубавите ми сладкиши се получаваха, когато си мислех, че ги правя за дядо ти. Дори и сега, макар че вече го няма…
Маргарита слушаше простичката мъдрост на майката на своята майка. Баба Тереза беше сигурна, че за да успееш, не е достатъчно да знаеш как се правят нещата — трябваше да знаеш кой си и кого обичаш.
— Потърси баща си и го помоли да се върне. А ако не иска, ще идеш да го прибереш. Вече не си дете, мила моя. От дърво или от слама, всеки дом си има драма…
Тя се обърна и лапна един горещ ригатон, без дори да се намръщи. Добави малко сол и разбърка, замествайки за пореден път правилата с вкуса на живота.
Маргарита се бе унесла в нови мисли. Те напомняха бабините сладкиши — простички, но неустоими като цветята на нейния роден край.
— Ще го направя — заяви Маргарита след дълго мълчание и сега лицето й беше лице на жена.
Баба й изцеди ригатоните, сипа ги в дълбока чиния, добави салцата, после откъсна един жасминов цвят, разтърка го леко с пръсти и го сложи на ръба на чинията. Ароматната пара над горещата паста с доматен сос се смеси със силното ухание на жасмин.
Изкусен от тия аромати, стомахът на Маргарита се отпусна и тя започна да яде, отначало бавно, после с нарастващ ентусиазъм. Докато се хранеше, тя не откъсваше поглед от баба си. Старицата й се усмихна.
— Ти си моята радост.
Доматеният сос очерта червен овал около устните на Маргарита.
Баба й се разсмя.
— Какво има? — попита Маргарита.
Старицата продължаваше да се смее, гърдите й подскачаха, а благите й сиви очи се навлажниха.
Маргарита разбра, взе един ригатон, овалян в сос, и се нацапа по носа и бузите, както правеше като малка, за да ядоса майка си.
Баба й се кикотеше неудържимо. Маргарита пристъпи до нея и я целуна по бузата въпреки безуспешните й опити да се опази.
Двете се смееха волно и весело с онзи простичък смях, с който се смее самият живот, когато не се взима твърде на сериозно.