Престори се, че не я е видял, и когато тя седна до него, облъхвайки го с опияняващия аромат на своя парфюм, той отметна косата от очите си.
— Чаках те — каза Джулио и посочи червилото, сложено върху грижливо сгънатото шалче.
Радостна да го види след толкова дълга раздяла, тя се усмихна и прилепи устни към неговите.
Небето надвисваше над сградите като уморен, прегърбен старец. В далечината облаците набираха сили за нощна буря, а мирисът на дъжд сякаш предвещаваше някакъв древен ритуал. В полумрачната стая дори лампата, осветяваща страниците на книгата, пробуждаше прастари спомени за нощи с огньове, звезди и предания.
Учителят четеше стихове, като че търсеше в тях рецепта за любовта:
Той остави книгата. Проклети метафори! Човек трябваше да смъкне маската на любовта и да я погледне в лицето. Не искаше някой да му „влиза в сърцето“, защото не знаеше къде е то и дали изобщо го има това светло и чисто местенце. Не искаше вече сърцето му да „трепти“, да „изгаря“, да „рухва“, да „прелива“, да се „разширява“, да се „свива“, като че тласъците му имат нещо общо с илюзиите за законите на щастието, като че „пълното“ сърце е щастливо, а „празното“ — нещастно.
От векове използваме все същите метафори — от Библията до Уолт Дисни всички говорят за сърце и никой няма смелостта да погледне в лицето простия механизъм за самосъхранение и естествен подбор.
Само Психея бе дръзнала да погледне Амур. Но ослепяла. Може би затова Душата се нуждаеше от метафори, защото бе сляпа пред Любовта. Но и това беше приказка… Сега той искаше да стигне отвъд Психея и да погледне Амур в лицето, за да разбере тайната му. Къде е, каква е, коя е? Всички я искат, крещят и се отчайват, ако не я притежават. Защо, чудеше се учителят и бе принуден да търси сред нещата и хората, да пита, да се върти без сън в леглото. „Моля ви, истината за любовта“, гласеше едно заглавие, но книгата не съдържаше отговора, както всички творби на поетите, които обгръщат с думи най-важната тайна и никога не я достигат. Думите им обещават, но всъщност крият. Повдигат воала, опияняват ни с чувство, че държим в ръцете си тайната, ала изведнъж разкриват нова, още по-недостъпна.
Трябваше да се обновят думите, описващи любовта, за да бъде освободено човечеството от робството на метафорите. Дори и той всеки ден си създаваше броня, за да се защити от живота, вместо да го приеме такъв, какъвто е, защото не можеше да понесе неговия мирис и простия факт, че животът се лекува само с живот.
В тишината на вечерта учителят си припомни една някогашна екскурзия, когато баща му беше млад и обичаше да го води на село, където бе израснал. Край старата къща, обкръжена от орехи, череши, праскови и ябълки, досущ като онези, които старият Лаерт показва на малкия Одисей, течеше поток, чието бълбукане изпълваше нощната тишина.
Един ден баща му го поведе нагоре по течението да търсят извора. Трябваше да се промъкват през гъсти и преплетени трънливи шубраци, да крачат по загладени от водата камъни, обрасли с чисти и хлъзгави водорасли. Из течението плуваха прозрачни попови лъжички и миниатюрни белезникави рачета. Изкачваха се нагоре по планината и шумът постепенно отслабваше. Помнеше как се почувства обгърнат от някаква първична сила, която му нашепваше тайната на вечно подвижните струи. После стигнаха до началото, където пръстта и скалите бяха напоени с абсолютна тишина, нарушавана само от тихия звук на капки — като бликането на селска чешмичка в безмълвието на летен ден. Капките, които потъваха сред тревата, бяха началото на онова, което течеше в долината. Тишината на извора му се стори разочароваща в сравнение с веселия шум на потока. Такъв бе и животът — раждаше се в тишина, в убежище, течеше напред, неусетно нарастваше и започваше да пее, когато срещнеше препятствие.
А сега, когато любовта искаше да запее в живота му, той се съпротивляваше. Къде ли бе нейният извор? Може би точно това бе търсил Рембо, извора на любовта. На двайсет и една година той разбрал, че поезията не спасява живота и че любовта трябва да бъде преоткрита. Учителят помнеше наизуст тия негови думи от „Един сезон в ада“.