Търсих да измисля нови цветя, нови звезди, нови тела, нови езици. Накрая ще помоля за прошка, задето се хранех с лъжи… и ще ми бъде разрешено да притежавам истината духом и телом…
Артюр! Тръгнал да търгува из далечни морета в търсене на грубата и недостижима реалност, която го настигнала неумолимо под формата на тумор в коляното, слагайки край на пътя му. Няма решение — или живееш в лъжовната илюзия на метафорите, или умираш от тумор в реалността.
Никакво връщане назад. Това искаше тя, да затворят всички изходи, дори аварийния. А ако къщата пламнеше? Или ако просто ги обземеха досада и скука? Той не смееше да избере, без да разбира, че това означава отказ.
Телефонът му забръмча. Стела бе чула мислите му, както се случва понякога с влюбените, чиито желания и страхове постепенно се сливат.
„Не искам да съсипя всичко; напротив, искам да бъде още по-голямо, красиво и пълно. Вярвай ми, учителю, остави всичко на мен, но излез извън своите граници. Нямаш представа колко е хубаво да обичаш отвъд собствените си страхове. Аз познавам твоите и искам да ги направя свои. Обичам те.“
Думите от есемеса на Стела се превърнаха в припев, който го придружи в дрямката. Сънува далечни земи, тумори и прокълнати поети. Междувременно от мрачното небе се лееше неспокойната нежност на дъжда, задържан прекалено дълго от облаците. Някой би се оплакал от този дъжд, но друг — например някой зажаднял за влага храст би го посрещнал с радост. Всички искат благодат, но не всички могат да я приемат в един и същ момент и по еднакъв начин. Всички искат да чуят „Обичам те“, но не всички имат смелостта да приемат, че някой друг ще им каже; „Искам да бъдеш ето такъв.“
В същия този час, който дава плът на невидимите неща, сънища, звезди, духове и влюбени, Андреа се пъхна под завивката на сестра си и се сгуши до нея. Топлото й тяло го успокои и след няколко минути мълчание той каза:
— Страх ме е от тъмното.
— Няма никакво тъмно, Андреа.
— Има го.
— Тъмното е, когато няма светлина.
— В тъмното има чудовища. На светло не се виждат.
— Ти виждал ли си ги?
— Да.
— И какви бяха?
— Грозни.
— Защо, какво правеха?
— Плашеха ме.
— Как?
— С тъмното — както правят чудовищата. Плашат те, защото се крият, но ги има.
— Къде се крият?
— В ъглите, в дупките, и пропълзяват по тъмно. През деня вървят след теб, нямат смелост да ти излязат насреща, защото светлината ги издухва обратно назад. Но имитират всичко, което правиш.
— Защо?
— Завиждат.
— А причиняват ли болка?
— Да.
— Как?
— С тъмното.
— Аха…
— Но и те имат страх.
— Какъв?
— Винаги са сами и те нападат, когато също останеш сам.
— А ако сме двамата?
— Не нападат.
— Защо?
— Защото в двама ни има светлина.
— Но нали е съвсем тъмно!
— Не, има светлина, която виждат само чудовищата.
— Каква светлина?
— Светлината, която пламва, когато двама души са близо и се прегръщат, също като в лампата.
— Какво общо има лампата?
— Вътре в нея има две ръце и светлината минава между тях.
— А ние защо не я виждаме?
— Защото е тайна светлина, вижда се само в рисунките. Когато двама се обичат, никое чудовище не може да ги докосне.
— Много чудовища ли има в нашата къща?
— Вече да, защото по-рано светлината на татко и мама ги държеше надалече.
— А сега?
— Лампата изгоря. Сега излизат от всички ъгли и дупки. И са гладни.
— Ядат ли?
— Да, съня.
— Съня ли?
— Да, държат те буден и изсмукват всичкия ти сън.
— И какво правят с него?
— Растат, стават все по-големи.
— А после?
— После вече не се побират в ъглите и дупките и тогава скитат навсякъде.
— Ммм…
— Трябва да ги уморим от глад…
— Как?
Андреа целуна сестра си. Вкопчи се в нея като в спасителен пояс и след броени секунди потъна в сън. Маргарита не можеше да заспи, но поне тази нощ чудовищата щяха да оставят на мира детето и да поглъщат само нейния сън. Имаш ли кой да бди с обич над теб, можеш да спиш спокойно.