— Госпожооо… елате веднага с парцала, че тук едно дете повърна.
Русата се разсмя, останалите й запригласяха. Марта остана сериозна и едва не заплака — чувстваше се виновна. Маргарита безмълвно излезе и тръгна по коридора към тоалетната, докато учителката продължаваше да вика полуглухата чистачка. Вече целият коридор знаеше и щеше да има тема за клюки поне за две междучасия. Думата „дете“ продължаваше да отеква в ушите й. Само децата повръщаха.
Затвори се в тоалетната и не искаше вече никога да излезе. Тоалетната беше заместникът на гардероба. Марта разбра какво е положението и дойде в полумрачното й скривалище.
— Маргарита? — извика тя. — Аз съм.
Маргарита не отговори.
— Знаеш ли, че са изследвали хиляди щрауси в течение на десетки години и нито един от тях не си е крил главата в пясъка?
Маргарита се усмихна и прехапа устни. Струваше й се, че е още дете точно в момента, когато трябваше да се приеме на сериозно.
Едно момиче излезе от кабинката и изгледа Марта накриво, но тя продължи невъзмутимо:
— Знаеш ли кои са единствените животни, които не могат да вдигнат глава и да погледнат небето?
— Учителите — заяви Маргарита сериозно.
— Не! Прасетата! Ама то е едно и също! — разсмя се Марта и този път Маргарита не успя да се сдържи.
Вратата на тоалетната се отвори и Марта я хвана за ръката. Маргарита си изплакна лицето и двете предпазливо излязоха.
В коридора се разминаха с Джулио. Той потърси погледа на Маргарита, но тя не виждаше нищо друго, освен своя позор и гледаше втренчено изцапаните връхчета на обувките си. Тогава той погледна ръцете, за да разбере нейните мисли, и ги видя отпуснати, безсилни, безжизнени. Това тяло не лъжеше — беше мъртво.
Като я видя да изчезва зад вратата, той спря и се запита с какво го е омагьосало това момиченце.
Учителят с велосипеда мина край него с цяла торба празни приказки и безброй неприятни мисли, ако се съдеше по напрежението му. Джулио влезе в класната стая и съсредоточено се заслуша в урока по философия. Това беше единственият предмет, който се опитваше да внесе поне някакъв ред в света, да разбере човека и реалността, а той страдаше от внезапна носталгия по един подреден свят, където всичко има смисъл и можеш да живееш, да се усмихваш и да обичаш.
До края на часовете Маргарита не вдигна глава. Чуваше как учителите запълват минутите с формули и твърдения, които нямаха нищо общо с нейния срам. Сърцето й беше приковано в центъра на сложен и неясен лабиринт, който мислите не можеха да опростят, камо ли да открият изход от него.
Когато удари звънецът след последния час, освободените детски тела се втурнаха навън в търсене на душите си, отлетели от тях за известно време. Русата хубавица, безупречно издокарана с прилепнали сиво-синкави джинси, се присмиваше на Маргарита и Марта пред приятелките си.
— Смахната и още по-смахната — каза тя. — Стават за кинокомедия.
Другите се разкикотиха.
Марта се обърна да види реакцията на Маргарита, после попита:
— Искаш ли да дойдеш у нас на обяд?
— Ако не сте канибали…
Двете се разсмяха и оставиха зад гърба си този страшен училищен ден.
Както всички преходни месеци, септември бе пълен с противоречия. Втурваше се напред с хладния вятър, който скоро щеше да стане есенен, връщаше се назад с все още лятната светлина на небето. И всеки можеше да се наслаждава на това, което предпочита: избледнели листа, които започват да се предават, бързи облаци без дъжд като сиви дворци в небето и късчета синева между тях като рамки на безкрая.
Учителят грижовно отключи веригата на велосипеда, както би свалил юздите на кон, преди да го пусне на паша. Потегли към „Пътуващ Парнас“. Есемесът на Стела го бе насърчил. Тя още вярваше в него, би дала всичко, за да останат заедно, и със сигурност щеше да отстъпи от прибързаните си планове. Обичта се подхранва по-скоро от разстоянията, отколкото от близостта, а прекалената близост я задушава. Само който може да иска още и още остава влюбен. Който притежава, скоро започва да желае нещо друго… По-щастлива е любовта в мечтите, отколкото две четки за зъби в една и съща чаша. Затова, докато въртеше педалите, той си припомняше вълшебните сцени от един филм и си повтаряше сонета, който Джон Кийтс съчинил за любимата си Фани. С него щеше да помоли Стела за прошка.