Кийтс така и не увенчал с корона тази любов, която се подклаждала от ръкописни писма, от разстояния, тишина и очакване, както децата очакват да видят падащи звезди през августовските нощи.
Пешеходците крачеха бързо по улиците и откъм кръстовищата свадливо се обаждаха клаксони.
Той беше готов да се взира вечно в звездата си, очаквайки да я види как пада в ръцете му от мрачните дълбини на небето. Внезапно от една странична уличка изскочи кола и удари спирачки само на сантиметри от колелото му, а шофьорът обясни с най-цветисти метафори какво мисли за него — вярно казват, че навсякъде има поезия.
Но учителят бе твърде зает да се превръща в „безсънен, кротък, търпелив отшелник“, за да му обърне внимание. Бе готов да чака до края на света, защото само времето таеше формулата за превръщане на желанията в живот и живота в желания… Стотици хора седяха по масичките на откритите заведения — пиеха и се усмихваха сред градската суматоха. Но той щеше да бъде страж на утрото и вечерта, готов да чака вечно и завинаги…
Стиховете се смесваха с редуването на светофарите и съвършеното въртене на спиците, в пълна хармония с ритъма на земните и небесни орбити. Той зави към книжарницата и когато стигна, намали скоростта. Видя профила на Стела през отраженията във витрината, но не спря, за да застане пред реалността от страх, че животът за пореден път ще разбие римите на един съвършен сонет. По-добре да стоиш далеч от живота, иначе може да се заразиш с грозотата му. Животът никога не е в рими, най-много да допусне съзвучие, но обикновено е просто шум.
Маргарита и Марта слязоха от автобуса. Пред входа на сградата, където живееше Марта, имаше градинка и тя седна на една пейка, за да си събуе лилавите кецове. Вместо да тръгне по алеята, нагази боса в тревата, а Маргарита стоеше и я гледаше смаяно. Марта й кимна да я последва и Маргарита протегна крак към тревата, сякаш се канеше да стъпи върху тънък лед. Марта я изгледа и поклати глава. Тогава Маргарита също си свали сините платнени обувки и усети по ходилата си хладната ласка на тревата; минувачите я гледаха и имаше чувството, че е гола насред града.
Пристъпи към приятелката си плахо, като че се боеше да не потъне в зеленината, и Марта с тайнствено грейнал поглед я поведе към дървото в средата на градинката. Спряха под него. Марта помълча, после тихичко каза:
— Исках да ти покажа едно чудо.
— Какво? — озърна се Маргарита.
Марта я хвана за ръката и притисна дланта й към грапавата кора.
— Това.
— Но това е обикновено дърво — възрази Маргарита и засрамено отдръпна ръка.
— Като е толкова обикновено, можеш ли да го направиш? — отвърна Марта и прегърна дънера като любовник.
Маргарита се засмя.
— Много си странна…
— Странна си ти, че не се впечатляваш.
Тя отново придърпа ръката й върху черния дънер, покрит с дълбоки бразди. Беше прав и строен, с устремени към небето клони, които започваха високо над главите на момичетата и се обгръщаха в листа, гладки отгоре и мъхнати отдолу. Бледата им зеленина контрастираше с грубата черна кора и перлената синева. Тъмни плодове се спотайваха сред листата. Короната се извисяваше поне на петнайсет метра.
— Това е черен орех — каза Марта.
— И все пак е само едно дърво — отвърна Маргарита. Питаше се дали Марта говори сериозно.
— Затвори си очите.
Маргарита се подчини. Марта я хвана за ръката и бавно плъзна дланта й по дънера, сякаш за да го погали и да почувства една по една бръчките му, тъй подобни на човешките.
Почти цяла минута Марта я караше да гали кората и Маргарита усети как по пръстите й плъзва странно чувство на радост.
— Не е само дърво — каза Марта.
— А какво е тогава?
— Живот. И можеш да го докоснеш!
Маргарита отвори очи и се засмя добродушно.
— Ти не си странна. Направо си смахната!
— Здравей, приятелю — каза Марта и потупа черния дънер на ореха.
Тия бразди по кората останаха отпечатани върху дланта на Маргарита, сякаш ръката й бе открила някакъв току-що пробуден спомен. Животът не зависеше от нея, беше твърде голям. А тя — толкова крехка, увиснала на една нишка от него.