Музиката свърши.
— Ама теб си те бива — каза Елизабета.
— Да, бива си те — каза Паола.
— Ще танцуваш ли с нас днес следобед? — попита Елизабета.
— Ще танцуваш ли? — повтори Паола.
— Само че трябва първо да си напишете домашните, момичета — каза Марта.
— Написахме си ги всичките.
— Всичките.
— Кога? — попита Марта.
Близначките не отговориха. Спогледаха се и след това всяка от тях заби поглед в краката на другата.
— Трябва да си ги напишете — каза Марта.
— Ама ние имаме съвсем малко. Като ги напишем, ще танцуваме ли? — каза Паола.
— Съвсем малко. Ще танцуваме ли, като ги напишем? — обади се и Елизабета.
— Да, когато приключите, ще танцуваме — увери ги Марта. — А сега марш в стаята.
Марта и Маргарита се добраха до стаята на Марта като корабокрушенци след дълго и мъчително плуване. Маргарита си помисли, че в тази къща е невъзможно да се почувстваш сам; би искала да живее тук, а не в гардероба.
Стаята на Марта беше пълна със снимки на странни места и странни лица с още по-странни изражения. Маргарита се загледа в тях. Заинтригува я снимката на едно момче с права коса, в чието лице се разбиваше снежна топка.
— Това е Фабрицио — каза Марта. — Баща ми си пада по фотографията и имаме цели стаи, пълни с неговите експерименти.
— Кой е Фабрицио? — попита Маргарита.
Брат ми — отговори Марта.
— Още един? — неволно възкликна Маргарита.
— В какъв смисъл? — попита Марта.
— Не, нищо. Исках да кажа… много сте — поправи се Маргарита.
— Да, и тук винаги е лудница… Фабрицио е най-големият, на шестнайсет години, после съм аз, после Марко и накрая двете близначки.
— Пет… От… една майка? От майка ти?
— Да. Мама работи в театъра. Прави костюмите и декорите, страхотна е. Видя ли онази рокля преди малко? Ушила я е за една пиеса на Шекспир. С татко се запознали на някакъв мюзикъл, за който мама направила костюмите. В края на спектакъла повикали и нея за аплодисментите. Като видял как се покланя с усмивка, татко решил, че тя ще е неговата жена.
— Откъде знаеш? — попита Маргарита.
— Той ми разказа.
— Разказва ти такива неща?
Марта не разбра въпроса, но кимна.
— И представи си, той, който е най-запаленият фотограф, не й е направил нито една снимка!
— Защо? — попита Маргарита.
— Страх го е да не я съсипе.
— Да я съсипе? — повтори Маргарита, пристъпвайки до една снимка на близначките, прегънати на две и подали лица между краката си като някакви щури кукли.
— Да. Татко винаги казва, че фотографията има властта да задържи нещо, което иначе ще изчезне. А с мама не може. Никаква снимка не е достатъчна за онова, което иска да задържи. Малко сложно стана, нали? — попита Марта.
— Не, не. Разбрах те — каза Маргарита и се натъжи.
— А вашите какво правят?
— Разделиха се. Вече нищо не правят.
Марта замълча.
— Баща ми си тръгна, без да каже и дума. Дори не го знам къде е — каза Маргарита, взирайки се в една снимка от плажа, на която ухилената глава на Марко (без очилата) се подаваше от дупка в пясъка.
Марта продължаваше да мълчи.
От очите на Маргарита се отрони сълза, а всички щастливи лица наоколо сякаш я упрекваха, че е тъжна.
Близначките нахълтаха в стаята с дружен вик:
— На масатааа!
От предната стая изскочи Марко с тротинетката, след него едно русо момче с щръкнала права коса, облечено с тениска и бермуди. Беше слабо, със сиви очи като морето привечер и все още детски черти. Маргарита се вгледа в него и то й се усмихна, но когато тя понечи да му се представи, момчето вече търчеше напред с приведени рамене и ръце, хлътнали дълбоко в джобовете.
Обстановката наподобяваше цирков парад: танцуващите близначки, Марко на тротинетката, Фабрицио с щръкналата коса, Марта и Маргарита, която не знаеше как да се яви на подобен обяд с все още зачервени от плач очи. Попита къде е банята и се опита да прикрие сълзите, като си изплакна лицето, но плачът с нищо не може да се укрие.
Марина благослови трапезата. Маргарита се притесни и като не знаеше какво да прави, механично повтори нейното „амин“ в края. Докато се хранеха, Марина разказваше за пиесата, за която подготвяше костюми. Действието се развиваше на остров, което я бе вдъхновила да наподоби дрехите на раковини, корали, водорасли, пяна… Марта, която ходеше на курсове по актьорско майсторство, я засипваше с порой от въпроси и двете заразяваха всички с ентусиазма си.