Близначките мятаха хлебни топчета в чашите на братята си.
— Момичета! Не бива така! — скастри ги майка им, но само след миг направи същото и избухна в смях.
Марко обясняваше какъв експеримент провежда в момента и запълваше разговора с неща, които никой не знае — например, че е невъзможно да кихнеш с отворени очи и ако се опиташ да го направиш, рискуваш очите ти да изхвръкнат.
Близначките силно се впечатлиха и с уплашени възгласи затвориха очи.
Фабрицио мълчеше и наблюдаваше всички. От време на време спираше поглед върху Маргарита, за да прецени реакцията й.
— Как се казват вашите, Маргарита? — попита Марина.
— Елеонора и Алесандро.
— И с какво се занимават?
— Не се знае…
Марта направи гримаса към майка си, която се досети, че ще е най-добре да смени темата.
— Защо не дойдете днес да видите репетицията? — попита Марина.
— Трябва да учим — каза Марта.
— Би било хубаво… — промърмори съвсем тихичко Маргарита, разведрена от мисълта, че тази жена би могла да й стане майка, макар и само за един следобед. Никога не бе виждала майка си на работа.
Докато между близначките се разгаряше спор около законното притежаване на някакво гумено топче, Фабрицио стана да отвори вратата на току-що пристигналия глава на семейството. Близначките скочиха от столовете, вкопчиха се в краката на баща си и почнаха да тършуват из джобовете му, където по стара традиция се криеше изненада за всяка от тях. Едната откри гривничка от кламери, другата книжно чадърче от коктейл и веднага се заеха да сравняват съкровищата си. Бащата на Марта отиде до масата и целуна жена си.
— Днес ни гостува Маргарита — обясни Марина.
— С нея седим на един чин — уточни Марта.
Бащата, който имаше разкошни мустаци, дълга черна коса и кафяви очи, извади фотоапарат от чантата на рамото си. Винаги го носеше със себе си като втори чифт очи.
— И нас, и нас! — викнаха близначките като едно тяло с две глави.
Те се втурнаха да застанат до Маргарита, а Марта я прегърна през раменете. Марко и Фабрицио се дръпнаха настрани от кадъра.
Бащата на Марта щракна няколко снимки, усмихна се и отиде да си измие ръцете, докато Марина му сипваше.
— Винаги ли сте заедно на обяд? — попита Маргарита.
— Когато успеем. Невинаги става, но днес е така — отговори Марина.
В това семейство нямаха нужда от телевизия — по време на хранене вечно имаше кой да разказва нещо, да спори, да се смее или да плаче. Не им трябваше допълнителен шум за запълване на мълчанието. Всички те бяха принудени да слушат и гледат света през очите на другите.
— Как беше днес в училище? — попита бащата, докато сядаше на масата.
— Аз открих нещо, което никой не знае — съобщи Марко.
— Не може да бъде!
— Да се обзаложим ли, че не го знаеш?
— На какво?
— На един сладолед — каза Марко.
— Да, сладолед! — намеси се Паола.
— И за мен! — обади се като ехо Елизабета.
Бащата кимна тържествено. Маргарита неволно се засмя.
— Пеперудите усещат вкуса с краката си — заяви уверено малкият учен.
— Колко отвратително! — възкликна една от близначките. Маргарита не успя да разбере коя точно.
Бащата се изненада.
— Ура! — провикна се Марко, който знаеше, че е спечелил за пореден път.
— Ами вие? — обърна се бащата към Марта и Маргарита.
— Имахме математика, история, изкуство и природознание — изброи Марта.
— И струваше ли си?
— Не — каза уверено Марта. — Нищо интересно, само обичайните неща, дето можеш и сам да си ги прочетеш в книгите.
Маргарита бе поразена от този отговор и същевременно облекчена от факта, че Марта не каза какво стана в часа по математика.
— Ти какво обичаш най-много, Маргарита? — попита бащата.
— Да танцува — отговориха близначките, като че въпросът беше отправен към тях. — Вече танцувахме, много я бива!