Маргарита се засмя.
— Не, не… не ме бива. — После смутено се обърна към него. — Не знам.
— Няма ли нещо, което да ти спира дъха? От което в сърцето ти да избухва радост? Нали знаеш, когато ти се доплаква, без сама да разбираш защо… — попита Марина.
Маргарита не разбираше на какъв език говорят в тази къща, но й харесваше.
— Може би… да се върне баща ми — отговори сериозно Маргарита в пристъп на доверие, без сама да знае откъде е дошло.
Фабрицио вдигна очи и се опита да я утеши с поглед. Близначките не разбраха. Марко мълчеше и се чудеше дали темата е достойна да бъде включена в списъка на загадките.
— Знаете ли, че днес ще ги водя на репетицията? — възкликна Марина, за да отърве Маргарита от този разговор, който започваше да става неудобен, ако се съдеше по зачервените й очи.
— Момичето току-що дойде и вече го развалихте… Извинявай, Маргарита… — каза бащата, докато навиваше спагети на вилицата си.
— Може ли и ние да дойдем? — попитаха близначките.
— Ако се държите добре и си напишете домашните — каза бащата.
Марина го погледна с лек укор, сякаш искаше да му каже: „Хубаво ме нареди.“
— Може Фабрицио да ви придружи и да наглежда близначките — каза бащата, гледайки сина си право в очите.
— Добре — съгласи се той, а погледът му уж случайно се насочи към Маргарита. Тя се изчерви.
Марина забеляза това и се усмихна.
— Ами сладоледът? — попитаха близначките в хор.
Следобедът на учителя се изпълни с призраци, които не можеше да прогони. Също като известната картина, в която Дон Кихот, седнал сред стаята, крещи и се бие с рицарските си видения, той се мъчеше да подготви утрешния урок и в същото време напразно отблъскваше думите великани: „любов“, „деца“, „бащинство“, „семейство“… Тогава застана прав на леглото с книга в ръка, рецитирайки на висок глас стихове, които би трябвало да внесат ред в хаоса. Звънецът провали и това усилие. Той тихо се приближи до вратата и надникна през шпионката.
— Знам, че си вътре! — прогърмя глас, сякаш способен да изкърти вратата.
Учителят се притисна до стената и закри лице със страниците на „Одисея“.
— Отвори, нося ти пощата. Трябва да се подпишеш за препоръчана пратка — каза гласът.
Знаеше, че е измама, но трябваше да се изправи срещу Сцила и Харибда, съчетани в едно чудовище. Вратата бавно се отвори.
— Момче, престани с тия детинщини. Ето ти пратката, подписах се вместо теб. Щом имаш пари за толкова книги, защо не заделиш малко и за наема? — попита строго, но добродушно госпожа Елвира Минерва, портиерката с хиляда очи и хиляда езици.
Учителят взе пакета и внимателно го остави на леглото. Погали го като малко кученце.
— Откога не си подреждал тук, младежо? — попита госпожата, слисана от купищата книги, захвърлени дрехи и мръсни чинии. Тя имаше боядисана в червено коса, проницателен поглед на сова и напукани ръце от перилните препарати, с които миеше стълбището всеки ден.
Учителят сви рамене.
— Трябва ти съпруга, момче. По-малко книги и повече любов. Това ти трябва — каза жената, слагайки майчински ръка на рамото му.
След това поредно завръщане към реалността учителят рухна на леглото и се хвана за главата. Бе оставил Стела в неведение, бе избягал, без да й каже нищо. И пак се криеше след есемеса. Тя чакаше и може би нямаше вечно да чака. Без нея беше загубен, но тя искаше деца. Нямаше ли средно положение? Животът бе по-мистериозен и от най-заплетения криминален роман, а той не си падаше по кримките.
Елвира се зае да подрежда.
— Знаеш сума ти неща, но каква полза, ако не си щастлив?
Вместо отговор учителят започна да й помага, за да разчисти тълпите призраци, върлуващи из квартирата и душата му.
Баба Тереза влезе в кухнята. Белите й ръце, осеяни с кафяви петънца и сини вени, излъчваха аромат на лавандулов сапун, нежен спомен за родните й слънчеви поля. Беше облечена с черната траурна рокля, която носеше само през онзи ден от седмицата, когато бе починал Пиетро, също както в петък ядеше само риба. През другите дни носеше светли и пъстри дрехи. Андреа рисуваше и нямаше търпение баба да почне да прави сладкиш, за да й се възхищава. В тази кухня нямаше призраци, а аромати и багри, вкусни продукти, замесвани от две старчески ръце, и листове, изпъстрени с детски рисунки.
— Ще ми помогнеш ли днес, пиленце?