Андреа грейна и очите му се изпълниха с ентусиазъм.
— Какво ще готвим, бабо?
Старицата мълчеше и го гледаше сериозно, много сериозно, сякаш се канеше да изрече истината, която би разкрила тайната на Сътворението.
— Ябълков пай — каза тя и вдигна крехките си ръце като диригент, готов да даде знак за първия такт на симфония.
— Как се прави? — попита Андреа.
— Когато си отворих пекарна тук, в Милано, това беше най-търсеният сладкиш. Избирах подходящите ябълки, не много твърди и леко презрели. Ябълковият пай има тайна, която малцина знаят.
— Каква?
— Някои неща не се казват на глас, пиленце. Просто се правят.
Андреа я гледаше мълчаливо, очаквайки някакво тайнствено посвещение, белязано от мъдростите, които баба повтаряше от време на време.
— Всеки сладкиш има своя тайна… Всичко е в тестото. Сбъркаш ли тестото, сладкишът не бухва, не става. Готови ли сме?
— Готови! — отвърна внукът.
— Ръцете! — каза сериозно баба.
Андреа изтича в банята и си насапуниса ръцете с лилавия бабин сапун. След малко представи за преглед две чисти и ароматни длани.
Баба Тереза започна да подрежда продуктите. Направи вулкан от брашно по средата на мраморната маса, а Андреа подпираше склоновете, за да не се срутят.
— Яйца.
Андреа връчи едно по едно яйцата на баба си, която с леко докосване на ножа ги чупеше и изсипваше върху вулкана от брашно, където жълтъкът се стичаше като лава към средата на кратера. Всичко беше готово. Настана тишина. Баба Тереза вдигна ръце над вулкана. Андреа стори същото, готов да участва в чудото.
Старческият глас отекна в тишината:
— Сега!
И тя със смях зарови ръце в планината от брашно, захар и яйца, последвана от Андреа, който започна да мачка силно и същевременно нежно, имитирайки опитните й движения.
— Който знае да меси, знае и да обича. — Тя стана сериозна и очите й се навлажниха от внезапно долетял спомен. Андреа не разбра, но й вярваше. — По-леко, по-леко, ето така…
Баба Тереза подхвана песен, за да диктува темпото на движенията.
— Какво пееш?
— Всеки сладкиш си има свое тесто и всяко тесто има своя музика — обясни тя. — За всеки сладкиш трябва да пееш подходящата песен, това е тайната на доброто тесто. Всеки сладкиш е направен от песен.
Баба пееше с дълбок глас, който съвсем не приличаше на обичайния й тих говор. Песента сякаш извираше от далечно място, като река, която достига устието, пълна с какво ли не и вече видяла и докоснала всичко, от небето до морето.
Андреа слушаше мълчаливо тия вълшебни думи, докато пръстите й потъваха в тестото, и изглеждаше, че светът е хаос, от който може да възникне единствено ред благодарение на нейните трудолюбиви ръце.
— Господ ред и покой сътвори на земята, а пък дяволът после обърка нещата.
— Какво искаш да кажеш?
— Нищо, нищо…
— Бабо, какви очи имаше дядо Пиетро? — попита Андреа, който не бе виждал дядо си и знаеше какъв ефект ще има въпросът.
Лицето на баба Тереза грейна.
— Беше левент… какъв левент! — въздъхна тя.
И започна да разказва, че имал големи очи, толкова черни, че зеницата не се различавала от ириса, и тънки черни мустаци. Било през войната и той я помолил да се омъжи за него по време на отпуск, когато си докарал заболяване на черния дроб, като изял петнайсет яйца наведнъж, само и само да го изпратят у дома и да може да й обяви намеренията си. Старицата говореше сериозно. Спомняше си всяка подробност — как с пожълтяло лице и разтърсван от спазми коленичил и рекъл: „Госпожице Тереза, като спечеля войната, ще се оженя за вас.“
Не спечелил войната, но се оженил за нея, което било по-важно.
— Беше много културен човек, учител. Четеше ми книги на глас и научи и мен да чета.
Очите й се навлажниха и Андреа се взираше смаяно в тайната на една любов, която не свършваше никога, дори и когато изглеждаше, че вече не съществува. Лицето на баба Тереза, унесена в прегръдката на спомените, го очароваше. Тя винаги разказваше тези истории така, сякаш й е за пръв път.
След като сложиха пая да се пече, Андреа я помоли да му разкаже една от онези приказки, които бе слушала в прохладната градина на старата жълта къща с изглед към морето и аромат на жасмин. Когато нямало телевизия и хората се отегчавали по-малко. Андреа обичаше страшната приказка за Колапеше — наполовина човек, наполовина риба, който се гмурнал в Месинския пролив и открил, че Сицилия се крепи на три колони. Но едната от тях била на път да се разруши и той останал да я крепи на морското дъно.