Перла в мидата

Андреа гледаше като омагьосан с широко разтворени очи и образите се запечатваха в сърцето му като водорасли върху скалите. Такива са приказките — те смекчават острите ръбове и ти позволяват да стъпваш по тях.

Приказките на баба му винаги завършваха с едно и също изречение: „И те заживели щастливо завинаги, а ние тук седим да си чешем езиците.“ Всъщност често казваше „да се облизваме“, защото приказките умеят да залъгват не само времето, но и глада.

— Такъв е моят остров…

— Какъв?

— Люлее се.

— Но нали има Колапеше!

— Дано да държи здраво…

— Кога ще отидем да видим Сицилия, бабо?

— Когато… — Тя никога не довършваше и отправяше надалече към миналото унесен поглед, забулен в тъга.

Докато баба разказваше, Андреа рисуваше, но за тия приказки никога не му стигаха цветовете.

— Бабо, ще ми купиш ли кутия с всичките цветове?

— Когато пораснеш.

— А кога ще порасна?

— Като стане, сам ще го разбереш — каза баба му сериозно, мислейки за деня, когато това се бе случило с нея.

* * *

Герои и хора се смесваха на театралната сцена, където актьорите от трупата претворяваха „Бурята“ на Шекспир. На края на подиума седяха Маргарита, Марта, двете близначки, подпрели брадички с ръце като кукли на витрина, и Фабрицио, чието внимание се разкъсваше между сцената и нещо друго, което го разсейваше. Близначките повтаряха шепнешком края на всяка реплика. Марта едва се сдържаше да не изтича на сцената. Тя също се занимаваше с театър и посещаваше курсове, организирани от една малка компания, наречена „Обичайните заподозрени“. Марина внимателно наблюдаваше движенията на героите и следеше техните диалози, за да й хрумнат нови идеи за костюмите.

В по-странен лабиринт не е попадал смъртен! Туй е ребус, необясним с естествени причини! Оракул тука трябва да се викне в помощ на разсъдъка.1

Така говореше един мъж с прошарена коса, впил въпросителен поглед в небето. Облечен с джинси и черна тениска, той пристъпваше бос между въображаем бряг и мрачна пещера, съществуваща само във виденията му. Един младеж с права руса коса се опитваше да му вдъхне увереност:

Кралю, не си мъчете мозъка напразно над тези странности!

Маргарита следеше напрегнато думите им и неусетно се почувства изгубена като тях в най-коварния лабиринт на света, без да знае дали тези криволичещи коридори наистина ще я отведат някъде. Тя погледна децата на Марина. В това семейство всеки подкрепяше другия, защото всички бяха едно цяло. Никога не бе виждала толкова много свобода на едно място. На пръв поглед изглеждаше, че всеки се занимава с нещо различно и върви по самотни пътеки, но в действителност всички играеха една обща пиеса. И нямаше значение каква роля е получил всеки от тях — на шута, на краля, на войника или крадеца… Можеха да бъдат самите себе си. Важното беше „как“ изпълняват ролите си, за да успее спектакълът.

Фабрицио незабелязано се вглеждаше в профила на Маргарита. Беше обърнат с лице към актьорите, но така, че едно просто завъртане на очите му позволяваше да наблюдава движенията на момичето, без да помръдва. Тя имаше малки, леко изострени уши, закрити от черната коса, която се спускаше на хиляди вълни върху раменете. Устните й бяха с коралов цвят, също като ушитата от Марина рокля, а зелените очи я превръщаха в горско създание. Веждите бяха добре очертани, стремителни и елегантни, малкият нос даваше симетрия на лицето, чиято красота щеше да разцъфти с времето. Сянка на тъга я обвиваше цялата като прозрачен воал.

Нетърпелив съм да чуя повестта ти. Тя ще грабне слуха ни, знам.

При тия думи на мъжа с прошарената коса младежът разпери ръце с дланите нагоре и отговори:

Ще ви разкажа всичко и обещавам ви за утре сутрин море безбурно и попътен вятър, с чиято помощ бързо ще застигнем останалите кораби от флота.

В края на сцената двете близначки изръкопляскаха и актьорите се поклониха към тях.

1

Стиховете от „Бурята“ и по-нататък, от „Ромео и Жулиета“ и „Перикъл“, са в превод на Валери Петров. — Б.пр.