Това се повтори и тя започна да подозира, че зад тази телесна умора се крие друга жена. Тя вече не беше красива, не беше неговата любов.
Няколко нощи предпочете да спи на дивана. И се почувства отвратена, когато той я потърси пак, но без капка нежност и с изкуствена страст, която само усилваше самотата. Не разкъсаха железните си окови, за да стигнат заедно до звездите, а издигнаха още една стена около сърцата си. Тя имаше усещането, че е фалшива, и това я изплаши. Не се чувстваше обичана, а използвана. Той получи своето и не сметна за необходимо да каже поне една дума. А когато по-късно тя се опита да заговори на тази тема, той се отдръпна с раздразнение. Между тях увисна враждебно мълчание, изпълнено с чувство за вина.
Рисунката на Андреа и думите на учителката подтикнаха Елеонора да намери смелост, за да се изправи срещу онова, което избягваше досега от страх, от привързаност, по навик или поради липса на верните думи. Смелостта често идва, когато е твърде късно, защото страхът ни пречи да виждаме по-надалече и ни кара да се опитваме да контролираме онова, което губим, защото това решение е най-бързо, безопасно и безболезнено.
Като видя майка си, Андреа се отдели от децата, с които си говореше. Учителката посочи рисунката му и го попита с широка усмивка:
— От какво са направени звездите?
— От светлина — отговори уверено Андреа, без сам да разбира какво е казал.
— И защо? — попита възторжено учителката.
Елеонора гледаше сина си, а той се взираше в нея, търсейки отговора за нещо, което никой не знае.
— Защо, Андреа? — нежно попита Елеонора.
— Защото Земята е пълна с мрак.
Двете жени замълчаха, после Елеонора загуби смелост да говори за онова, което я мъчеше. Каза на детето да си приготви чантата и Андреа отиде да си вземе албума и кутията с боички.
Елеонора понечи да върне рисунката на учителката.
— Задръжте я, госпожо — каза Габриела. — И ако ви трябва помощ, разчитайте на мен.
Елеонора се усмихна и очите й издаваха желанието да прегърне тази жена и да се разплаче, но нямаше смелост нито за прегръдката, нито за сълзите.
— Благодаря.
Тя хвана Андреа за ръката и двамата излязоха от училището, а учителката ги проследи как се отдалечават, без да поглеждат назад.
Андреа рисуваше, за да не плаче. Това може би го правеше истински художник и със сигурност го правеше уникален, защото там, където се крие болката, израства перлата на живота.
Следобедната светлина проникваше през завесите, а димният мирис на града се смесваше с аромат на септемврийски цветя, които Елеонора обичаше да засажда в правоъгълни саксии на перваза, както бе научила от майка си, с тънки и прави пръчици, които да поддържат още крехките им стъбла. Маргарита се ровеше из речника, търсейки произхода на думите. Това домашно по латински се оказа по-интересно, отколкото очакваше, и я разсейваше от мрачните мисли.
Спекула: (от лат. specula — наблюдаване) — користна търговска сделка за лична изгода…
Либерален: (от лат. liber син, дете) — свободолюбив, свободомислещ…
Толкова много думи идваха от латинския, но произходът им сякаш разкриваше точно обратни неща: наблюдателят ставаше користен, а синовете бяха свободни. Маргарита се чувстваше откъсната от света като страничен наблюдател, но това не й носеше нито свобода, нито изгода.
Натура: (от лат. natura — природа) — същност, характер, темперамент…
Унесе се във видения за природата, за гори и дъбрави, където сред гъстата зеленина се крият какви ли не заплахи: вълци, великани и вещици, древни руини и жалки колиби… Тя потъна из тия дебри на мисълта. Всеки би изтълкувал това като обичайната неспособност на четиринайсетгодишните да се съсредоточат, но всъщност бе точно обратното. Именно онова, върху което се съсредоточаваше сърцето й, я откъсваше от досадното присъствие на уроците. Разсейването, зареяният в далечината поглед, всъщност е истинското внимание и очите, които сякаш не гледат нищо, в действителност виждат всичко.
Тя започна да търси дума, която да не е в списъка.
Меланхолия: (от гр. melancholia — черна жлъчка) — униние, тъга, печал…
Взе мобилния си телефон и набра един номер.