— Ало?
— Бабо, обажда се Маргарита.
— Какво е станало? — Баба Тереза редовно използваше минало свършено, но в случая то бе съвсем уместно.
— Как си? — попита Маргарита.
— Добре, радост моя. А ти?
— Какво ти казваше дядо, когато ти ставаше тъжно?
— Водеше ме да видя морето.
— Защо?
— Хубостта и парите не остават скрити.
— Какво?
— Хубавите неща не могат да се скрият. Дядо ти казваше, че красотата е единственото нещо, което ни напомня, че си струва да живеем.
— И ставаше ли ти по-добре?
— Да, щом гледах морето и той стоеше до мен… Морето винаги беше там, красиво и мълчаливо; то умее да чака и да повтаря, че всичко ще бъде наред. После дядо ти ми намираше за подарък нещо, изхвърлено от вълните на плажа, сред изсъхналите от слънцето водорасли. Караше ме да затворя очи, слагаше го в ръката ми и аз трябваше по допира да разбера не само какво е, но и какво изпитва той към мен, сякаш чувствата му са скрити в това нещо.
— Например?
— Веднъж ми подари кръгло и гладко камъче. Беше неговата обич — простичка, без изненади, вечна… Друг път сложи в дланта ми парченце цветно стъкло, загладено от морето…
— И какво означаваше то?
— Може би, че острите неща с времето се смекчават, че любовта превръща дори парче от бутилка в скъпоценен камък и че аз правя с него точно това.
— Защо „може би“?
— Защото той не ми обясняваше смисъла. Прегръщаше ме, целуваше ме… Беше нежен…
Мълчание от двете страни. Баба Тереза се бе унесла в спомени, Маргарита в надежди.
— Ах, мъничка моя! Колко живот имаше в тази любов. Огромен живот… Беше като домашен хляб, никога не свършваше. Обичахме се и обичта винаги беше нова, като морето…
— Бабо, и аз искам такава любов…
— Ще я имаш, радост моя. Ще я имаш…
— Сигурна ли си?
— Абсолютно сигурна. Кога ще ми дойдеш на гости? Намерила съм чудесна сладка извара за гофрети.
— Скоро.
— Чао, пиленце, радост моя.
Баба Тереза не се боеше да говори открито, дори и по телефона. Тя притежаваше неподправената искреност на всички древни и силни неща — морето, скалите, слънцето и поговорките.
Маргарита пак се наведе над латинската граматика и зачете на глас:
— Rosa, rosae, rosae…
Представяше си, че държи бодливо стъбло на роза. Не можеше да види листенцата, подредени според деликатния и непоклатим закон на божествената пропорция, присъщ на всичко красиво в природата. Усещаше само бодлите, докато продължаваше да повтаря:
— Rosae, rosarum, rosis…
Само бодлите.
Телефонът иззвъня.
Елеонора се надяваше да е той. Беше опитала да му се обади, но или не отговаряше, или нямаше връзка. Къде беше? И с кого? Ами ако се чувстваше зле и нямаше смелостта да й каже? От работата не смееше да му звъни. Притесняваше се от секретарката и стажанта. Той не отговаряше. Включваше се само телефонният секретар.
— Ало.
— Добър вечер, обажда се Марина, майката на Марта, съученичката на Маргарита.
— Добър вечер, аз съм Елеонора, майката на Маргарита.
— Марта ми каза, че днес Маргарита не е ходила на училище. Онзи ден беше у нас и се тревожа да не сме я засегнали с нещо…
— Не, просто не се чувстваше добре. Благодаря ви.
— Би било хубаво да се запознаем. Маргарита е прекрасно момиче! Всички я харесахме от пръв поглед. Особено танцуващите близначки…
— Моля?
— О, извинявай. Нали може да си говорим на „ти“? Близначките са двете ми малки дъщери. По цял ден танцуват може би защото са израснали в контакт с моята работа. Аз правя театрални костюми. Та казвах, че моите близначки, Паола и Елизабета… Елизабета се роди първа, значи е по-голямата… с две думи, въвлякоха дъщеря ти в техните хореографии.
— Разбирам — каза Елеонора, неволно заразена от този хаотичен ентусиазъм.
— Добре. Така че се надявам да се срещнем в най-скоро време. И… исках да те питам още нещо. Мислиш ли, че на Маргарита би й харесало да ходи на театрални курсове заедно с Марта? Дъщеря ти има чудесни очи, с такива очи е идеална за рецитали.
— Ами не знам… Сега са в началото на годината. Трябва да учи и не искам много да се разсейва…
— Права си, но все пак помисли. Ще се забавляват заедно.