Перла в мидата

— Добре, благодаря, че ми се обади.

— Извинявай, Елеонора. Последно. Тя не хапна почти нищо. Може би не харесва спагети, или вече не се е чувствала добре…

— Не мисля.

— Марта ми каза, че Маргарита повърнала в час. Затова си помислих, че може да има връзка. Но нали знаеш, притесненията на майките…

— Как? Повърнала? Но… тя не ми е казала нищо! — възкликна Елеонора и в гласа й прозвуча ужасът на една майка, която вижда как дъщеря й бяга точно когато най-много се нуждае от помощ.

— Може би не е искала да се тревожиш.

— Е… може би — отговори неуверено Елеонора. — Както и да е, благодаря ти за всичко. И за обаждането.

— Довиждане, Елеонора, и много поздрави на красивата ти дъщеря, сигурно и ти си много красива.

Елеонора помълча около секунда, което за телефона е цял век, после отвърна:

— Благодаря.

След като затвори, Елеонора тръгна към стаята на Маргарита. Завари я да лежи на леглото с книга върху корема и да се взира в тавана, сякаш гледаше звездно небе.

— Свърши ли с домашните?

— Да.

— Как си?

— Добре.

— Искаш ли нещо за ядене?

— Не.

— Да не ти е призляло в училище?

— Не.

— Днес хапна ли каквото ти бях приготвила?

— Да.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Не.

Елеонора се оттегли като човек, който е сбъркал вратата. Отиде в кухнята, отвори торбата с боклука и видя най-отгоре обяда, който беше оставила на дъщеря си. Недокоснат.

Седнал пред монитора, учителят довършваше автобиографията си. Търсеше някаква допълнителна работа — преводи, сътрудничество с някое издателство… Гледаше изреченията, подредени под името му, изписано с получер шрифт, и снимката — усмихнато, гладко избръснато лице. Дата на раждане, образование, специалност, домашен адрес, семейно положение, досегашен професионален опит, езици, връзки с културни организации, награди за поезия и публикации… Под снимката с широко отворени очи и усмивка, на която би завидяло самото бъдеще, се разкриваше рентгеново изображение на живота му върху две кратки странички.

Но за да бъде пълна, автобиографията му би изисквала поне по една страница за всяка година от живота, а за някои години дори по страница и половина, като например годината на зрелостните изпити или годината на инцидента… Вместо текущ и постоянен адрес би искал да изброи пейзажите, които е видял и докоснал, придружени от свързаните с тях спомени: градове, хълмове, планини, езера, реки, морета. Това бяха неговите адреси. Ако можеше, би посочил за свой баща Данте, а за майка — Емили Дикинсън. Реалния живот би заменил с всички пътища, по които бе стъпвал, дори и безименните, но останали в паметта му. Беше съставил списък на постиженията си, или по-скоро на чуждите преценки за неговите постижения, но къде можеше да вмъкне какво мисли за света, за хората, за щастието и любовта? Къде беше графата за приятели? За мечти? За болки? И най-вече къде можеше да разкаже за времето, прекарано със Стела? Това „необвързан“ в графата „семейно положение“ беше чиста лъжа. Трябваха му цели страници, за да разкаже за нея, за очите и устните й, за вечерната й рокля в аквамаринов цвят, за аромата и косата й. Трябваха му празни страници, за да разкаже, че не умее да я обича и се страхува да се ожени за нея. Сякаш всички тия неща нямаха значение в преценката за човека.

Това на екрана беше неговата цена, а не стойността му. Номерът на обувките, а не пребродените с тях земи.

Изтри всичко, включително името и фамилията си. Остави само снимката и изписа отдолу думите на един поет, чието име дори не си спомняше.

Всяко дърво е само дърво, всяко цвете е само цвете.

Когато щракна, за да запази текста, студената светлина на монитора освети очите му, изпълнени с гняв. Той стана и излезе да търси спасение другаде.

Учителят яхна колелото и отвори списъка с аудиокниги в айпода си. Използваше велосипедните обиколки, за да слуша класици, които вече бе чел. Слушането на любими слова му помагаше да вижда нещата по-добре, да има повече въпроси към хората. Когато зърваше лицето на усмихната млада жена, слушайки в същото време как Кити била влюбена в Левин, това лице ставаше по-разбираемо. Ахав и неговата свирепа гонитба на белия кит превръщаха прибирането на някой уморен минувач от работа в метафизично усилие. Стиховете на Данте преобразяваха града в задгробно царство, където спасените души се смесваха с прокълнатите. Думите на великите автори усъвършенстваха сетивата му и изграждаха допълнителен смисъл, извисяваха обикновеното, откъсвайки го от рутината, превръщаха в поезия всекидневната проза.