Градът беше пълен с истории — истинската биография на нещата и хората. Къде бе изчезнал огънят, около който мъжете и жените са си разменяли спомени, за да се спасяват от скука и анонимност? Къде бяха приказките, които са помагали на децата да не се боят от смъртта, болката, кръвта и задгробния живот? Сега телевизорът разказваше приказки, ала те траеха не по-дълго от времето, отделено да бъдат разказани.
Мъчеше го необяснима носталгия по живота на хората, с които се разминаваше. Кой знае какво можеше да му разкаже тази жена без грим и с разчорлена коса, това момче със зареян в далечината поглед или това дете, в чиито очи имаше място само за майка му…
Литературата го подтикваше да подслушва сам себе си, като че вътре в него имаше врата, зад която някой нашепваше важни тайни. Същата тази врата искаше да разкрие на своите ученици. Да ги изтръгне от безпътицата на повърхностните мисли, от властта на мимолетните емоционални реакции, за да изгради едно място, една стая, където шепотът на собственото „аз“ ставаше осезаем, като шума на морето в раковина. Но само красотата знае как да намери пътя, за да те поведе за ръка към онова място, където говориш на себе си и чуваш себе си. Литературата те кара да бъдеш на „ти“ със своите мисли и да разбереш дали са наистина твои.
И очите на Стела го подтикваха към същото пътешествие. Тя имаше право: колко се бе променил, откакто я срещна! Научи се да съчетава цветовете на дрехите и да се грижи повече за здравето си. И преди всичко най-сетне се примири със собствените си колебания — тя не само ги търпеше, но и ги насърчаваше. Сега обаче точно тези колебания я отдалечаваха от него и Стела изглеждаше променена. В очите й се бе появило нещо непознато за него. Толкова добре им беше заедно, закъде да бързат? Защо трябваше да променят всичко точно сега, когато и бездруго вече си имаше куп проблеми? Когато получеше постоянно назначение — тогава да, тогава би променил всичко, би могъл да я обича истински в един нов дом. А ако тя междувременно го напуснеше? Той завъртя по-силно педалите и зави в улица с еднопосочно движение. Помисли си за есемеса на Стела и това му даде още повече сила и решителност. Този път щеше да се справи. Педалите го доведоха пред нейната къща. Без да слиза от колелото, той натисна звънеца на домофона.
— Да? — раздаде се писклив глас.
— Как, светиньо, с името си да ти кажа кой съм? — отвърна той със стих, познат и за двамата.
Вместо отговор отсреща прозвуча въздишка, увиснала между гняв и желание.
— Моля те за прошка — каза учителят.
Отново тишина, после долетяха думи, които подхващаха нишката на прекъснатата игра:
— Кажи: защо и как дошъл си тука? Висока е градинската стена…
Учителят се усмихна и отговори:
— Не спират зидовете любовта. Когато нещо е възможно, тя не се поколебава да го стори…
Тишина. Нещо се пречупи в играта и гласът стана студен:
— Докажи го, думите не са достатъчни. Дори най-красивите. Не поезията прави любовта, учителю, а точно обратното!
Учителят замълча и отново осъзна пропастта между мислите му и реалността.
Натисна педалите с надеждата да избяга от болката. Но колкото и да бягаше, тя го следваше като сянка.
— Там ли си? — попита безизразният глас на домофона. Не беше там. Бягаше. Караше напосоки, лудо влюбен в Стела, но неспособен да я обича.
Джулио се завърна сред анонимните стени на къщата, където спеше. Нямаше семейство да го чака, а група момчета като него и хора, работещи в дома: социални работници, няколко доброволци, психолог и дежурен лекар. Прибираше се там само защото имаше една лекарка, която умееше да го изслушва и да облекчава болката му, макар че той се срамуваше да си го признае. Тя имаше черна коса и необикновени очи — ту зелени, ту сини в зависимост от осветлението. Не се ограничаваше само с работата си като останалите, но вършеше и нещо повече.
По това време на денонощието в дома бе оживено — някои си приготвяха вечеря, други играеха на карти, трети на плейстейшън. Излишно бе да се надява, че ще го оставят на мира, но поне я нямаше лелката, която с часове наред му разправяше за грижите си, сякаш той си нямаше предостатъчно свои.