— Хей, поете, къде се загуби? — попита едно пъпчиво момче с карти в ръка. Наричаха го така, откакто намериха бележника със стиховете.
Джулио не го удостои с поглед. Когато влизаше тук, той се превръщаше в непристъпна крепост и не разговаряше с никого. Само с лекарката, когато беше на смяна.
Насреща му се зададе един доброволец на име Филипо, но всички му викаха Франки заради диджея, когото харесвал, когато бил на тяхната възраст.
— Здрасти, Джулио, как си?
Вместо отговор Джулио попита:
— Докторката?
— Днес трябваше да си тръгне по-рано.
Джулио не реагира.
— Цигара? — предложи доброволецът, опитвайки се да завърже разговор.
Той кимна. Ръцете на Филипо изглеждаха искрени. Подаде му цигара и предложи да излязат на балкона. Джулио го последва и още щом Филипо му поднесе огънче, той му обърна гръб и се загледа към улицата.
Доброволецът пушеше и от време на време извръщаше глава, търсейки поне визуален контакт. Джулио не го удостояваше с внимание и оставяше дима да изпълни дробовете му, за да прогони разочарованието от отсъствието на лекарката. А и очите на онова момиче не му даваха покой.
— Ако бях духът от лампата, какво би поискал, Джулио?
— Да млъкнеш.
Замълчаха отново, но Филипо не се отдръпна.
— Защо лекарката си тръгна по-рано? — попита Джулио.
— Каза, че има работа.
— Каква работа?
— Не знам. Годеникът й дойде да я вземе. Мисля, че се подготвят за сватба…
Джулио замълча и ледът в сърцето му стана още по-твърд. Той стисна зъби, после захвърли недопушената цигара, която изчезна в пустотата сред взрив от искри. Той също изчезна.
Филипо остана да гледа мълчаливо как градът на хората се разтваря в сумрака.
На вечеря Маргарита не каза нищо и не докосна храната.
— Болна ли си?
— Не.
— Защо не ядеш?
— Не съм гладна.
— И на обяд не си яла нищо.
— Не е вярно.
— Всичко е в торбата с боклука.
— Не мога.
— Защо?
— Повръща ми се. Не зависи от мен.
— Искаш ли нещо друго?
— Защо си отиде?
— Не знам. Не ми отговаря.
Маргарита стана от масата. Направи две крачки, но веднага й се зави свят и рухна на пода. Не беше яла повече от двайсет и четири часа. Елеонора се хвърли към дъщеря си, която беше в съзнание, но гледаше объркано и изплашено.
— Детенцето ми — прошепна тя, притискайки главата й към гърдите си.
Тъмнината поглъщаше всички сенки, които светлината усърдно бе очертавала през деня, и обгръщаше минувачите с неволно чувство на страх. Един прозорец на училището се отвори и неясен силует се промъкна през него като гущер, търсещ убежище между камъните.
Училището, тъй оживено през деня, сега приличаше на гробище, където лежаха погребани напразните усилия на учители и ученици. Всичко бе тихо и неподвижно. В коридора цареше мътен мрак, нарушаван тук-там от тънки ивици светлина, прорязани от уличните лампи. Приличаше на писта за кацане. От пода лъхаше мирис на амоняк.
Той влезе в класната стая и седна зад катедрата. Гледайки черната дъска, се запита как е могъл да прахоса толкова много време в тази стая, която на тъмно разкриваше още по-безмилостно колко е жалка. По стените се мержелееха профили на оръфани географски карти с очертанията на Океания и Америка, старата черна дъска беше по-тъмна от мрака в стаята, способна да погълне и осуети всяко човешко усилие. На неговата възраст някои хора бяха пътували към тези новооткрити континенти, рискувайки живота си, а той седеше да гние между четири порутени стени.
Над всичко се стелеше прах, занемареност, нечистотия — скрити от тъмнината, но доловими на допир. Тънък слой тебеширен прах покриваше чинове и столове, подобни на развалини след земетресение. Това е училището.
Този слой тебеширен прах трябваше да бъде измит. Нуждаеше се от почистване, но най-вече от истина.
Без шум и съвсем бавно, сякаш извършваше някакъв ритуал, Джулио тръгна към тоалетната на втория етаж, запуши мивките и пусна крановете. После направи същото на първия етаж и на партера. Постоя да погледа водата, която шуртеше буйно от крановете и скоро щеше да залее тоалетните и коридорите, да бликне надолу по стълбището като пречистващ водопад. Време беше да си даде ваканция. Сред нощната тишина се чуваше само плисъкът на вода като тих звън на строшено стъкло.