Измъкна се през прозореца, откъдето бе влязъл. Прозорецът беше скрит зад старите рафтове на библиотеката и не го използваше никой, освен Джулио, който редовно идваше да си открадне някоя книга за четене, когато се укриваше горе на покрива. Сега грабна в движение от историческия раздел една книга за завоеватели и пирати. Беше си събрал доста прилична библиотека. След като се измъкна, грижливо затвори капаците на прозореца, за да създаде впечатлението, че никога не са преставали да възпират достъпа на външния свят, както се полага на всеки почтен училищен прозорец. Той беше ангелът пътешественик между два свята, свързваше ги и ги спасяваше.
На улицата нямаше жива душа. Никой не видя доволната му усмивка.
Наблизо мина черният велосипед на учителя, който все още бродеше без цел и посока, сякаш никой не го управляваше. Не се познаха, защото нощта ги криеше един от друг. Съвсем лека светлина би стигнала, за да зърнат по лицата си една и съща слабост и ярост. И може би тогава щяха да си подадат ръка, за да разбият черупката на самотата. Но светлината винаги чезне, когато е необходима.
Елеонора машинално преглеждаше номерата в мобилния си телефон, търсейки някого, пред когото да изплаче болката си и да помоли за помощ. Илария… не. Твърде често бе хвалила пред нея съпруга си и сега не вървеше да се оплаква. Ана щеше да говори за дрехи, вместо да я изслуша. Може би Енрика, но отдавна не се бяха чували и изглеждаше грозно да я потърси точно сега, когато имаше проблеми. А и не искаше познатите й да разберат в какво положение е изпаднала. Това би означавало да загуби уединението, от което се нуждаеше. Нима бе възможно в този проклет списък от имена да няма нито един човек, способен да я изслуша? Докъде бе стигнала… Работа, семейство и няколко повърхностни приятелства за разтуха в свободното време. Видя семейния си живот и той й заприлича на вечеря от полуфабрикати: малък, затворен, ограничен в рамките на безопасното.
Зърна едно име без фамилия. Марина. Коя беше? После си припомни топлия глас на майката на съученичката на Маргарита. Не го помнеше как точно звучеше, но си бяха разменили телефонните номера. В този късен час сигурно щеше да я помисли за луда. Но тя беше прекалено самотна и искаше да я приемат такава, каквато е.
Позвъни.
— Елеонора?
— Извинявай, че се обаждам по това време. Имам нужда от помощ.
— Какво мога да направя?
— Не знам — каза Елеонора и в очите й бликнаха сълзи.
7
— Пак ли? — жално възкликна една учителка.
— Пак! — провикна се възторжено едно момче.
Светлината и водата бяха основните елементи на това утро. Светлината прегръщаше уличните ъгли и блестеше във водопадите, бликащи по фасадата на училището. Сивата сграда на научното крило, посветена на един учен, който за децата можеше със същия успех да бъде комик, напомняше жив фонтан благодарение на играта на водните струи, изпълнени със слънчева светлина.
Наоколо се бе струпала тълпа от ученици, учители и минувачи; застанали в полукръг, всички се възхищаваха със зяпнали в различна степен усти, в зависимост от възрастта и ролята. Момчетата от девети клас бяха хипнотизирани. Шахтата на училищното стълбище предлагаше истински вихър от красота с дълги каскади от стремглаво летяща вода. Струите подскачаха по стъпалата като бързеи на планински поток. Шумът на течението превръщаше училищния вход в своеобразна пещера, идеална за геоложки експедиции.
Новаците и по-наивните предполагаха скъсване на тръбите, други говореха за случайно забравени кранове.
Учителят по рисуване стоеше с разгърнат вестник, сумтеше и от време на време изтърсваше ядно:
— Наводниха ни!
Марта споделяше с Маргарита хороскопа си, който обещаваше: „Интересни новини ще валят от небето, не ги изпускай.“
Маргарита кимаше, без да я слуша. Гледайки с възхищение буйните водни струи над входа, тя си спомни за римския Пантеон с онази голяма дупка в средата на купола, която според легендата не пропускала водата в дъждовни дни, но редовно позволявала на дъжда да наводнява пода. Над момчетата се разнасяше възторжена глъчка, напомняща за подобни възгласи по летните плажове.
Джулио пушеше и повече от всички останали се наслаждаваше на съвършенството на своя пречистващ шедьовър. Изпитваше несравнимата радост на преуспял творец.