Минувачът седна на близката пейка да слуша, а кучето му се втурна да обикаля около налягалите деца. Момичето, което доскоро бягаше, започна да прави упражнения — не прекалено наблизо, но така, че да може да чува. Ето, класът беше в пълен състав. Какви чудеса може да прави училището, ако е истинско училище, помисли си щастливо учителят сред своето паство.
— Хайде. Никой ли няма представа какво означава?
— Скука? — подметна Алдо през смях.
Учителят го погледна в очите, поклати глава и мълчаливо изчака някой друг да си изпробва късмета.
— Учение? — предположи Гая, едно момиче с много дълга коса.
Учителят поклати глава.
Никой друг не се осмели. Очакването нарастваше и учителят обяви с драматичен глас:
— Свободно време!
Децата се спогледаха с недоумение.
— Да, приятели. Гърците са ходили на училище в свободното си време! Така си почивали и се занимавали с онова, което най-много харесвали.
— Тия гърци са луди — заяви Алдо.
— Затова не влязох в класическата… — добави седналият до него Даниеле.
— Хулиганите, които наводниха училището, неволно ни направиха подарък: можем да опитаме да се насладим на училището такова, каквото е наистина, а не на нелепата инквизиция, която заставя трийсет момчета и момичета на четиринайсет години да седят между четири стени по пет-шест часа на ден… Гърците провеждали училището така — на открито. Наблюдавали, слушали, усещали, докосвали и се опитвали да отговорят на въпросите, зададени от самите тях или от учителите им…
Мълчанието стана тъй дълбоко, както и интересът на децата, които се питаха накъде води тази реч. Градските шумове се превърнаха в почти незабележим звуков фон, както става, когато красотата е запленила душата.
— … Ако всичко това, което учите в клас, не ви помага да живеете по-добре, забравете го — заключи учителят. — Ние не четем „Одисея“, защото трябва да я познаваме, защото е включена в програмата, защото някой министър е решил… Не! Не! Не! Четем я, за да обичаме по-силно света.
Той се изчерви.
— Да обичаме? — попита прехласнато русата.
— Точно така, да обичаме. Само който умее да чете историите, разбира какво става в тях… Само който знае как да разчита героя, може да разпознае в страниците сърцето на приятел, приятелка, годеник, годеница — каза учителят и веднага му хрумна, че тия думи изобщо не се потвърждават от неговата способност да разбере Стела. Затова бързо добави: — Стига приказки, да започваме! Отворете книгата в началото на поемата, където е написано: Музо, запей ми за този герой многоопитен…2.
Маргарита имаше чувството, че сънува: светът би трябвало да е точно такъв — ясен и безметежен. Сякаш бе излязла във ваканция, без да напуска училище. Учителят започна да изброява героите от Първа песен и онези, които искаха да ги изпълняват, вдигнаха ръце.
— Атина? Добре… ще бъдеш ти, Ана! — каза той на русата. — Телемах?
Никой не отговори.
— Abest-обади се едно бледо момче с щръкнала коса.
— Точно така, abest! Но без Телемах сме за никъде… Кой иска да играе ролята на Телемах? — попита учителят.
Някаква муха или оса избръмча край лицето на Маргарита и тя размаха ръка да я пропъди.
— Добре, поеми го ти, Маргарита… Няма значение, че е мъж каза с усмивка учителят, опитвайки се да разбуди ентусиазъм у най-трудната си ученичка.
Русата се засмя, въртейки пръст до слепоочието си. Приятелките й се разкиснаха.
— Аз всъщност… — опита се да възрази Маргарита, но млъкна веднага.
Досега изпълненията й в клас бяха катастрофални. Сега имаше шанса да се реабилитира или окончателно да изпадне в скандалната категория на чудаците.
— Значи сме в пълен състав! Да започваме. Аз съм Омир и следователно ще чета описанията, вие останалото. Внимание…
Той мълчаливо изчака поне трийсетина секунди, така че думите да изплуват от тишината. Дъбовите листа шумоляха като шепот на развълнувана публика, преди завесата да разкрие сцената. Учителят се изкашля и даде начало на магията: