Перла в мидата

И тъй, върху това късче зеленина, под закрилата на едно дърво и в светлината на ранната есен, се извиси Олимп със своите безсмъртни богове. Чуваше се морският прибой по скалите на Итака, а изоставеният Телемах се жалваше с гласа на Маргарита три хилядолетия по-късно:

Моята майка разказва сега, че съм син Одисеев. Сам аз не зная. И кой ли със сигурност знае рода си?

Атина му отговори. И макар че говореше русата, Маргарита чу думите на богинята да проникват до дъното на душата, докато разбуждаха смелостта на Телемах и го призоваваха да тръгне да търси баща си, а ако не го намери, сам да стане негов заместник, да се превърне в бащата, от когото не помнеше нито мирис, нито цвят на очите, тъй като бе тръгнал на война, когато синът му бе още в люлката:

На тебе, възраст момчешка надрасъл, детински игри не приличат.

… Но на тебе прилича, мой друже, тъй снажен израсъл, да се покажеш безстрашен, та внуци да те прославят.

… Имай за другото грижа ти сам и помни що ти рекох.

Така говореше богинята на едно момче без баща. Така повтаряше високомерно русата, което правеше Атина доста антипатична за Маргарита.

После дойде ред на Омир, тоест на учителя.

Тъй му богиня Атина издума и бързо изчезна — вън излетя като птица незрима, на него пък вдъхна сила и смелост в гърдите и той за баща си обичен още по-ясно си спомни.

Възможно ли бе тия думи да са за нея? Възможно ли бе в „Одисея“ да е описана нейната история? Възможно ли бе училището да е такова? В сина на Одисей тя намери приятел, способен да разбере нейната болка. Обзет от мъка по баща си, Телемах решава да тръгне да го търси и тайно от майка си подготвя кораба, а призори на следващия ден потегля, сам с морето и болката, впита в сърцето му. Маргарита слушаше последните думи на Първа песен и чу как Телемах влиза в стаята си, придружен от бавачката.

Цяла нощ там Телемах на леглото под овнешко руно мислеше само за пътя, по който го тласка Атина.

Тя почувства страха на Телемах и неговата надежда. Почувства как момчето й става близко. И той без баща, и той все още дете, принудено да порасне. Нищо не се бе променило през вековете. Най-великата поема на всички времена започваше с болката на едно момче, което трябва да намери баща си.

Маргарита затвори очи и се унесе в спомени за баща си, опитвайки се да го върне като с магия. Питаше се дали боговете са на нейна страна…

Учителят замълча. Учениците се спогледаха доволни. Бе минал около половин час. Толкова малко? Всички се изненадаха. И все пак бяха видели толкова много, бяха посетили тъй много места, бяха вдъхнали мириса на море, на страх, кръв, болка, сълзи и музика.

— За днес училището свърши — каза учителят.

— Няма ли да ни обяснявате? — попита плахо Марта.

— Няма нищо за обясняване. Всичко е в страниците на книгите. Просто ги отворете, а не е зле и да ги прочетете… — отвърна иронично той и добави: — Timeo hominem unius libri!

— Тоест?

— Боя се от човека, за когото съществува само една книга.

— Non multa sed multum! — смая го с отговора си Маргарита.

— Кой ти го каза?

— Дядо ми го повтаряше често.

— Какво означава? — попита Марта.

— Чети не много, а надълбоко.

— За днес стига, желая ви хубав ден — освободи ги учителят, леко раздразнен от тази гледна точка, която му противоречеше. После извади книга от чантата си, облегна се на дъба и зачете.

Учениците се разпръснаха, но няколко останаха да си говорят и да му задават спонтанни въпроси, породени от любопитство.

— На колко години е бил Телемах?

— Красива ли е била Пенелопа?

— Какво означава „сивооката Атина“?

— Защо казват, че съдбата се намира на коленете на боговете?

Учителят отговаряше подробно на всички въпроси, цитирайки пасажи по памет.

— Сгоден ли сте? — попита русата.

— Не обсъждам личните си дела… — отговори с усмивка учителят, но някаква неприятна мисъл го накара да се намръщи в следващия миг.