— Сега срещате някой познат, с когото отдавна не сте се виждали. Снегът ще направи тази среща още по-неочаквана и сърдечна. Amazing, astonishing…
Децата се разпръснаха към ъглите на залата. Снегът се сипеше все по-обилен и тих, дори вятърът бе притихнал.
Маргарита бавно вървеше по пътя, а снежинките обсипваха палтото й с бели точици. Споменът ставаше по-ясен, изплуваше уверено от несигурността на миналото и разцъфваше като жива истина. За миг тя затвори очи и остави въображаемите снежинки да галят лицето й. Когато погледна отново, пред нея стоеше едно момче.
Момчето се усмихна. В мъждивата бяла светлина на деня бледосините му очи излъчваха студено и диво сияние.
Маргарита също се усмихна широко, после вдигна очи и проследи непредсказуемия бяг на една снежинка, докато най-после я хвана с върха на пръста си и я докосна с език.
— Каква е на вкус? — попита момчето. Имаше ясен и открит глас, който стопли сърцето на Маргарита.
Тя погледна нагоре, позамисли се и отговори:
— На облаци.
— И какъв е този вкус? — попита той, влизайки в играта.
— Опитай го.
Момчето бавно протегна длан към една снежинка. Щеше да му избяга и той трябваше да се наведе и да я последва във внезапния порив на вятъра, пригаждайки движенията на силното си и стройно тяло към безтегловното й падане. Снежинката кацна върху дланта му миг преди да докосне земята. Той се изправи и я поднесе към устата си.
Маргарита затвори очи, след това пак ги отвори.
— Имаш право — каза той. Черната му коса закриваше очите от бляскав лед. После попита, сякаш се познаваха от много отдавна: — Как си?
— Добре. А ти? — отвърна тя, парализирана от тези очи, от този глас и от снега, който продължаваше да вали все по-обилно.
— От часове те търся — отговори той.
— Защо? — попита Маргарита.
— Ти трябва да ми обясниш.
— А сега се разпръснете за ново упражнение — извика Ким.
Всички се отдалечиха. Маргарита остана в средата на сцената, където бе срещнала Джулио, а той й обърна гръб и се отдалечи през въображаемата виелица, докато мракът го погълна, сякаш бе свърнал в странична уличка, едва очертана в нейната и неговата фантазия.
— Хей, ти, what’s your name, baby? — попита Ким.
— Маргарита — съобщи гордо Марта. — Нова е. Аз я доведох.
— Margherita, this is your cup of tea!
— Марта ме покани да дойда, аз й казах, че не умея… — оправда се Маргарита, без да подозира, че току-що Ким й бе казала точно обратното. Ако беше италианка, думите щяха да са „това ти е хлябът“.
— Ти имаш талант. Следвай другите; започваме ново упражнение.
Маргарита все още се чувстваше запленена от тези очи: в студен зимен ден едно фантастично същество бе слязло заедно със снега, бе заговорило с нея и тя не можеше да различи въображаемото от реалното.
Потръпна. Да, той наистина разговаря с нея. Яви се като боговете от „Одисея“, преоблечен в човешки облик. Марта я изтръгна от унеса с прегръдка около шията.
— Браво! Чули какво каза Ким?
— Познавате ли се? — попита Маргарита, без да я слуша.
— Ким? Разбира се, страхотна е… Играла е в цял куп мюзикъли!
— Онова момче…
— Кое? — попита Марта и се озърна към начинаещите актьори.
— Няма значение… Какво казваше за Ким?
— Тя е приятелка на майка ми и никога не греши: каза, че имаш талант. Наистина ли никога не си излизала на сцена?
— Никога. Просто го оставих да се случи.
— В какъв смисъл?
— Не знам, това са неща, които никой не знае…
Единственото, което искаше да знае в момента, бе къде са изчезнали онези сини очи, напомнящи реки, родени от недостъпните ледници, които слизат, за да се влеят в едно море, черно като най-рядка перла. Звучеше безумно, но й липсваха.
8
Елеонора също тъгуваше за своя мъж, когато след уморителния работен ден отиде да вземе Андреа от къщата на майка си. Андреа гледаше детски филмчета, а Тереза беше в кухнята. Тя живееше в кухнята, сякаш от там винаги можеше да направи нещо, с което да смае света. В момента сръчно режеше моркови за някакво тайнствено рагу от месо и зеленчуци.
Елеонора остави чантата си на масата и се загледа как майка й работи с безкрайната си търпеливост, напомняща тази на природата. Когато бе в кухнята, тя никога не бързаше. Бързата котка слепи ги ражда — повтаряше й го още откакто беше дете и претупваше домашните си. Тереза търсеше съвършенството сред тенджери и подправки, аромати и жестове. За нея готвенето не бе въпрос на необходимост, а на живот, то не зависеше от характера, а от културата — но що за култура е това, щом няма време да готви и купува храна за затопляне в микровълнова печка? Елеонора си спомни за странната готвачка от един роман, която похарчила всичките си спестявания, за да приготви обяд за своите домакини — недружелюбни пуритани и скъперници. Майка й беше като тази жена: даряваше времето си на другите, като че не държеше да го запази за себе си, или сякаш го имаше в неизчерпаеми количества.