Елеонора следеше с поглед плавната работа на ръцете й и за момент потъна в спомена за вафлените пурички, плодовите торти, марципаните, сладоледите от диня, млечните кремове… които се редуваха на трапезата им всяка неделя, откакто се помнеше. Най-много обичаше вафлените пурички — издирваше шоколадовите бучици в пълнежа от сладка извара и ги вадеше, за да ги изяде всичките заедно най-накрая. Това бе момент на радост за всички, събуждаше божествената част на живота. Нямаше по-ужасно наказание от това да я оставят без десерт — за слаба оценка, за грубост към възрастните, за някой каприз. Струваше й се, че я лишават не просто от десерт, а от най-хубавото в самата нея, и то през най-хубавия ден от седмицата — ден без училище, ден за разходка с баща й Пиетро, ден за игри. В неделя около сладкиша всички се усмихваха. Всички заедно. Денят бе посветен на Бог — онзи Бог, който отдавна вече нямаше място в живота й, толкова чужд и безмълвен бе станал.
— Как си, мамо?
— Както е рекъл Господ. Ами ти, дъще? — отвърна Тереза, после избърса ръце в престилката си и пристъпи към нея.
— Страхувам се за Маргарита.
Тереза я покани да седне и сложи на масата чиния бадемови бисквитки. Тя знаеше, че страданията карат душата да се укрие и че можем да стигнем до нея само ако изцелим тялото, за да се изпълни отново с душа.
С жест, който навярно бе усвоила още като дете, Елеонора тайничко грабна една бисквитка, лапна я цялата и вторачи поглед в пространството. Тереза мълчеше. Беше се научила да чака. Дългите години на готвене и рецепти я бяха научили, че трябва да оставя всичко да върви по пътя си, че маята ще надигне тестото, когато му дойде времето.
— Не разговаря с мен, отдръпва се. Не искам да загубя и нея, мамо — каза Елеонора с постепенно заглъхващ глас.
— Защо да се мокриш, преди да завали? Къде е той, дъще? — отвърна Тереза.
— Не знам. Мисля, че е в къщата край морето.
— В Сестри? — попита Тереза и в гласа й плъзнаха бавно издължените сицилиански съгласни.
— Така мисля.
— Обади ли му се?
— Да. В кабинета му отговаря само телефонният секретар. Набрах номера в Сестри и той вдигна, но когато разбра, че съм аз… затвори телефона.
— Значи мъжът ти си има друга.
Елеонора онемя, но не можеше да я намрази, макар да бе казала онова, от което се страхуваше най-много.
— Защо иначе ще изостави хубавица като теб, дъще? Къде ще намери друга такава? — Тя прегърна дъщеря си и я целуна по косата. — Защо не отидеш да го потърсиш?
— Той си тръгна, без да каже и дума, а аз да го търся?
— Каква гордост… Ако искаш да се върне, трябва да изпробваш всичко.
— Не, мамо. Той трябва да се върне и да поиска прошка. Да видим дали после ще има друга!
— Дъще моя, защо не разбираш? — каза Тереза и я погали по раменете.
— Какво има за разбиране, мамо? Той си тръгна, без да ми каже и дума, изостави ме. Напусна ме, мамо! Мен и децата си!
— Права си, дъще моя, но изслушай ме. Бях женена повече от петдесет години и никога не се усъмних в съпруга си. И знаеш ли защо?
Елеонора мълчеше.
— Един мъж избира една жена, или обратното, с надеждата да има поне един човек на света, способен да му прости всичко, или поне да се опита. Така поне някъде може да намери прошка. Не знаеш колко съм страдала в брака, дъще. Колко неща е трябвало да ми прости баща ти… и колко е трябвало аз да му простя. Той винаги беше любезен и учтив както с мъжете, тъй и с жените. Аз го ревнувах, понякога бях готова да му издера очите. Те трябваше да са само мои. Освен това много си падаше по картите, а на мен не ми харесваше, особено когато ме зарязваше сама цяла вечер. Тия неща не ми липсват ни най-малко. Но той ми липсва. — Тя помълча. — Дори и това трябваше да му простя…