— Какво искаш да кажеш, мамо?
— След като си отиде, много месеци не му простих, че ме е изоставил сама. Бях му ядосана, бясна… Не исках повече да го виждам, затова събрах всички снимки в една кутия и я пъхнах в дъното на гардероба…
— А после?
— После един ден вече не можех да се ядосвам на човека, когото обичах, на най-щастливите спомени в моя живот. Стана ми още по-зле, но тази ярост се бе впила тъй дълбоко в сърцето ми, че не знаех как да я изтръгна.
— И какво стана?
— Взех кутията със снимките и ги разглеждах дълго, една по една…
Елеонора мълчеше. Майка й седна пред нея, хвана я за ръката и я погали, като че имаше нужда от помощ, за да сподели всичко.
— И когато видях очите му, косата, раменете… Какъв хубавец беше! Истински благородник, и се отнасяше с мен като с кралица. Спомних си как веднъж видях едно красиво палто на витрина в центъра. Сто и осемнайсет хиляди лири. Очите ми останаха в него. Когато му разказах, той рече: „Тере! Защо не си го купи?“ Би ми подарил целия свят, дори и да нямаше пукната пара. Гневът се срути като слой мазилка върху стар стенопис в оная порутена селска църква, където ходехме на литургия всяка неделя през лятото… Докато гледах снимките, яростта си отиде сама и си спомних всяка подробност: мястото, климата, какво беше правил, какво му казах, та дори и ароматите на растенията или на стаите… Тези моменти оставаха непокътнати и нищо, дори и времето, не можеше да ми ги отнеме. Той беше там, до мен, и като умря пръв, си спести моите страдания и аз се радвах, че не страда като мен. Така му простих. Простих му, че е мъртъв. Ех, празни приказки…
— Мамо, това се нарича преодоляване на скръбта…
— Не знам как се нарича, дъще. Знам обаче, че никога не престанах да страдам за смъртта на съпруга си. Чувствах се мъртва и аз. Болката е единствената любов, която ми остана. Може и да съм малко глупава, но едва сега го разбрах…
Елеонора обгърна с длани ръката на майка си като черупка, която се затваря внимателно, за да се защити от нападение на хищник.
— Склонна ли си да му простиш, дъще?
Елеонора се взираше в очите на майка си и не смееше да каже нищо.
В този момент Андреа дотича в кухнята.
— Филмчето свърши.
Елеонора пусна ръката на майка си и вдигна момчето в скута си. То я прегърна.
— И как беше?
— Хубаво, защото добрият магьосник победи лошия.
— А той защо беше лош? — попита Елеонора със сериозния тон, който възрастните възприемат към децата, когато подхващат важен разговор.
— Защото прави лоши неща.
— Как така?
— Не знам. Той си знае. Може майка му да не го е научила на хубавите.
— Имам прясна доматена салца, от онази, дето ми я носи госпожа Франка, а пък босилекът си е мой — каза Тереза, сочейки на дъщеря си огромен стъклен буркан.
— Благодаря, мамо.
Прегърна я и прие прегръдката й. За да оцелееш, ти трябват четири прегръдки на ден, за да живееш — осем, а за да растеш — дванайсет. Елеонора току-що беше получила две и се чувстваше по-добре, но все още не й стигаха.
Следобедът все още криеше някои изненади, ако се съдеше по светлината, която обливаше фасадите на къщите и проблясваше по покривите на колите. Маргарита се сбогува с Ким и обеща пак да дойде. Марта кимна доволно.
— Казах ти, че ще е забавно!
— Благодаря ти, Марта. Сигурно същото казва и хороскопът…
— Чакай да видя дали го нося — каза Марта, ровейки из джобовете на червените си панталони.
— Стига, пошегувах се. — Маргарита я прегърна и усети как си прилягат като две парченца от пъзел. — Какво ще правиш сега? — попита тя, след като се отдръпна.
— Отивам си вкъщи. Имам да си довърша домашните, после трябва да помогна за близначките.
— Щастливка!
— Искаш ли да се сменим?
— Няма да ти хареса… — каза Маргарита сериозно.
Постояха мълчаливо. Марта не знаеше какво да каже.
— И аз се прибирам, ако още има къде… — каза Маргарита.
— Добре, тогава до утре. Репетициите са два пъти седмично, от три до пет.
Маргарита целуна Марта по бузата с шеговито мляскане. Докато отстъпваше назад, някакво насекомо се лепна за полуразтворените й устни. Маргарита нададе писък на ужас.