Марта избухна в смях.
— Знаеш ли, че през живота си човек поглъща средно десет паяка и седемдесет други насекоми?
Маргарита плюеше и търкаше уста с опакото на китката си, сякаш я беше целунала самата смърт.
— Съвсем си се побъркала… — изрече Марта през смях.
— Глупачка! Може да хвана тетанус или кой знае какво…
Но и тя се разсмя, както се смеят всички на тази възраст — до сълзи, за всичко и за нищо. Минувачите ги гледаха със смайване и може би с малко завист.
Сбогуваха се отново.
Маргарита беше щастлива. Бе открила в себе си една неподозирана страст — страстта към театъра. Само за два часа успя да си представи един свят, в който да живее и да се чувства добре; сближи се още повече с Марта, която стана за нея не просто приятелка, а сестра, за каквато винаги бе мечтала; после погледна в очите момчето, което я бе търсило, преследвало и срещнало. Погледна към небето и животът й заприлича на някакво странно равновесие между онова, което ти се отнема, и онова, което ти се дава. Нищо не се губи, а просто се преобразява, както казваше учителката по природознание в прогимназията. Кой знае, може би наистина беше така.
Не искаше да се прибере у дома и да отмие всичката радост, полепнала по нея, но в същото време изпитваше потребност да я сподели с някого, за да я съхрани по-добре. Затова кривна и се отправи към дома на баба си; и докато светлината отвън се смесваше със светлината в самата нея, тя си повтаряше думите на Джулио: „Ти трябва да ми обясниш.“
Такава е любовта. Започва със загадка и отговорът на тази загадка е тайната на нейното времетраене. Тъмната светлина на тази загадка обгърна всичко и за пръв път, откакто баща й си тръгна, тя престана да се чувства сама.
Учителят остави колелото, без да го заключва, не беше необходимо. Госпожа Елвира метеше двора.
— Каква е тази физиономия?
— Уморен съм…
— Уморен — повтори тя, както й беше навикът: да се престори, че приема чуждата гледна точка, очаквайки да я обори със следващата реплика. Подпря се на метлата и добави: — Напоследък не съм виждала Стела. Как е?
— Добре, добре… Сега е много заета в книжарницата. Нали знаеш, в началото на учебната година…
— Да, вярно — каза тя и добави: — А кога ще се ожениш за нея?
— Какво…? Къде е писано, че трябва да се женя? Бракът е една скука…
— Е, по-добре да скучаеш в компания, отколкото сам… — отговори госпожата и продължи да мете.
— Пиленцето ми! — възкликна баба Тереза, отваряйки вратата на Маргарита, която веднага й се хвърли на шията и вдъхна нейния древен и простичък аромат.
— Майка ти беше тук преди малко и си мислеше, че ще те завари у дома — каза старицата.
— Днес нямахме училище, защото е наводнено. Затова учителят по литература ни проведе урок на открито в парка. А после отидох на театрален курс с моята приятелка Марта и Ким каза, че много ме бива. Хареса ми невероятно. И след това, по време на упражненията, стана нещо много красиво… — изрече Маргарита на един дъх, кипнала като току-що отворена бутилка шампанско.
— Ти си се влюбила — прекъсна я бабата и посочи бисквитките на масата, които все още разпръскваха аромат на бадеми и канела.
— Какви ги говориш! — възкликна Маргарита.
— Когато една жена казва, че й се случват много хубави неща наведнъж, значи е влюбена. Аз ти го казвам… Няма събота без слънце, няма жена без любов — отвърна Тереза.
— Не знам… Докато правехме упражненията, неочаквано се появи едно много красиво момче, да му беше видяла очите, бабо. Срещнах го в училище онзи ден и ми каза, че ме е търсил с часове, и искаше да му обясня защо, но след това изчезна — каза Маргарита.
— Ще ми помогнеш ли да приготвя изварата за гофретите? — попита бабата, която знаеше много добре, че за някои неща се говори по-лесно, когато ръцете са заети. — И ще ми разправиш кой е този жабок, дето се е превърнал в принц… — добави със смях тя.
— Окей!
Тереза се зае да подготвя необходимите съставки: прясна извара, захар, шоколадови люспи, а Маргарита махна от средата на масата стъклената купа, пълна с вода. По повърхността плаваха бели цветя, чиито листенца от ръба към средата постепенно придобиваха шафраненожълт цвят, като че ли в тях се криеше слънцето.
— Плумерии, или франджипани, както ги наричат тук, на север — каза баба й и посочи с вежди, защото ръцете й вече бяха заети. Цветята бяха опияняващи, както повечето неща, които разказваше за родния си край.