Тереза направи в центъра на купчинката извара вдлъбнатина, в която Маргарита сипа малко захар. Бабата почна да размесва с вилица, като притискаше крема от горе на долу и го оставяше да изтече подобно на цветни листенца между зъбците на вилицата.
— Когато бях малка, гледах като омагьосана дървото, от което са тези цветя. Имахме едно в градината на вилата край морето, където излизахме на хладно привечер. Наричаха го „яйченото дърво“ — припомняше си баба.
— Защо?
— Стара история. — Баба кимна към захарта и Маргарита сипа още. — Стига толкова, сега вземи вилица и ми помогни…
Маргарита започна да разбива заедно с нея.
— Защото цветовете бяха защитени с яйчени черупки.
— На дървото са расли яйца?
— Не, не, миличка. Така си мислех и аз. Всъщност запазваха черупките от яйцата, които пиеха, и после закриваха с тях крехките пъпки, докато пораснат и укрепнат, за да не ги изгорят слънцето и горещият вятър. Слънцето и вятърът изгарят всичко. После черупката се разчупваше и от нея излизаше красиво ароматно цвете, бяло и жълто като яйце.
— Дървото на яйцата…
— Да… бях съвсем мъничка и вярвах на всичко. Брат ми, лека му пръст, разправяше, че това дърво раждало яйца като кокошките, само че се излюпвали цветя, а не пиленца.
— И ти му вярваше?
— В моя край всичко е възможно, особено когато си мъничък. Видя ли при цветаря плумерии, не мога да не си купя. Това е по-силно от мен. Връща ме към детството и към времето на годежа с дядо ти… — Тереза прекъсна нишката на спомените. — Хайде сега, разправяй за онова момче. Как му е името?
— Не знам. Не ми каза. А защо тези цветя ти напомнят за годежа с дядо?
— Влюбила си се, без дори да му знаеш името! Това тук не е добре. Мачкай по-силно, захарта трябва да изчезне!
Старицата продължаваше да разбърква изварата и захарта, които се бяха превърнали в по-хомогенен, но все още зърнест крем.
— Как се познава истинската любов, бабо?
— Ах… Тревога… треска… сърцето подскача… — Тереза въздъхна и след кратко мълчание продължи: — Мъжете са като червени пъпеши.
По нейния край нямаха отделни думи за диня и пъпеш, а говореха за бели пъпеши и червени пъпеши.
— Тоест? Не можеш ли да ми отговориш, без да споменаваш неща за ядене?
— Да ме прощаваш, госпожице, знам как да говоря — престори се на обидена баба й.
— Тогава хайде, обясни ми!
— Когато си купуваш пъпеш, не знаеш дали е хубав, виждаш само зелената кора и размера. Но има два начина да разбереш.
— Какви?
— Първо да тупурнеш отгоре.
— Какво да направиш?
— Да почукаш. Ако издава хубав и плътен звук, значи не е изкуфял, което е най-лошото.
— А вторият начин?
— После трябва да пробиеш дупка и да извадиш парче, което стига от кората до сърцевината и да го опиташ на вкус. Така ще видиш дали е сладък, защото след изкуфелия пъпеш няма нищо по-лошо от пъпеш без вкус. С него можеш само да си миеш лицето или да направиш леденина…
— Леденина?
— Да, един вид пъпешов пудинг.
— И какво общо има това с любовта?
— Как какво общо? Първо трябва да видиш какво има човек в главата. Тупурваш и виждаш дали е пълна. Ако има изкуфяла глава, зарежи го. После трябва да видиш дали има сърце. Трябва да пробиеш дупка в кората, която може да е много красива, но това не е достатъчно, и да стигнеш до сърцето, за да разбереш дали е сладко до дъното. Мнозина са тези с красива кора и безвкусно, дори прогнило сърце…
— Ясно. Ти така ли избра дядо Пиетро?
— Разбира се! Пъпеш първо качество. Пълна глава, ум като бръснач, а тъй благо сърце рядко се среща! И кората си я биваше.
Маргарита се разсмя.
— Ще ми подадеш ли сметаната от хладилника?
— Сметана ли?
— Да, това е тайната съставка. Малко сметана прави крема по-мек и по-плътен. Не позволява да стане прекалено зърнест и захарта да се отдели от изварата… — обясни баба й и продължи търпеливо да бърка крема, защото знаеше, че истинската тайна е в неуморното движение на лакътя. — Само дългото бъркане прави крема съвършен. Трябва търпение. Особено в любовта.
— А дядо и плумериите?
— На крайбрежната улица, където излизахме на разходка чак до манастира „Спазимо“, който приличаше на църква с небе вместо покрив, си взимахме по едно хлебче и сладолед с лимон или кафе и докато гледахме морето, си открадвахме по някоя целувка, но бързо, нали разбираш, защото иначе не е сладко. Оттам минаваха продавачите на цветя с малки букетчета. Жасмин и плумерии върху сюнгер. Ароматът на тия малки жълто-бели възглавнички направо те удряше в носа. Дядо ти ми купи едно букетче. Беше знак, че един ден ще се омъжа за него в рокля с такъв цвят…