— Какво означава сюнгер?
— Гъба… цветята бяха закрепени върху влажна гъба, която да ги поддържа свежи и да запазва аромата им.
Маргарита помириса купата с плумериите. Кой знае защо, най-уханните цветя бяха бели. В този аромат се долавяше отзвук от детството и булчинските мечти на баба й. И Маргарита бе израснала в яйчена черупка, разбита сега твърде внезапно и грубо. Цветето лежеше изложено на слънцето и горещия вятър, които изгарят всичко.
— Казвай сега за онзи тайнствен принц. Първо качество ли е, или да го направим на леденина!
— Не знам. Знам само, че никой не ме е поглеждал като него.
— Лош знак. Задава се буря… — подхвърли иронично баба й.
— Защо? — попита сериозно Маргарита.
— Това е поглед на човек, който те вълнува.
— Стори ми се, че вижда в мен нещо, което аз самата никога не съм виждала.
— Пъпа ти.
— Бабо! Какви ги говориш? Какво общо има пъпът сега?
— Любовта е от плът, пиленце. Мъжът желае жената и я събужда; тя се чувства желана, обичана. Когато един мъж докосва една жена, той докосва душата й. Не всички мъже усещат душата под пръстите си, някои темерути стигат само до кората. Ласката по кожата на една жена може да й разтопи душата, един шамар да я разбие… А освен това от пъпа тръгва нишката, с която е свързан животът, тази връзка никога не се къса… и мъжът винаги се хваща за нея.
Маргарита се изчерви. Старицата продължаваше да бърка крема.
— Бабо, аз само казах, че той ме погледна по нов начин. Сякаш виждаше нещо отвъд мен самата. Сякаш вярваше в мен повече, отколкото аз си вярвам…
— Разбрах, радост моя. Не съм толкова изфирясала. Но мъжете са по-прости от жените. Ако имат късмет, намират жената, която ги прави мъже.
— Как?
— Прави ги бащи. Дава им възможност да… Трябва още щипка канела — каза тя, след като опита.
— Възможност да…
— Знаеш ги тия неща… — подхвърли баба й.
— Не, никой не ми обяснява — каза Маргарита с лека обида.
— Неща, неща… под слънцето и под луната…
Обикновено баба Тереза използваше този израз, за да обозначи нещо странно и нечувано. Сега тя замълча и почна още по-усърдно да бърка крема.
— Как беше да се целуваш с дядо?
— Що за въпроси, миличка?
— Първо ми разправяш за пъпа, а пък сега… Искам да знам! Кога те целуна за пръв път?
— На разходка в една градина с дзагара.
— Какво е това?
— Портокалова градина. Дзагара се наричат портокаловите цветчета.
— Как стана?
— Ставаш нахална, радост моя…
— Хайде де…
— Вървяхме рамо до рамо и гледахме пътя пред себе си. Той ми разказваше хиляди истории. Колко ги знаеше… От време на време спирахме да си поговорим и вместо да гледаме пътя, се взирахме в очите си. Почивките ставаха все по-дълги, а думите все по-редки. Очите се срещаха, търсеха онова, което всички влюбени търсят, без да знаят какво е…
— А после?
— А после той откъсна едно портокалово цветче и го помириса. Приближи го до устните ми и ме накара да го подъхна.
— Да го… какво?
— Да го помириша… а после ми го затъкна в косата. Приближи се да го помирише и устните му докоснаха челото ми. Усетих дъха му върху кожата си. „Колко си сладка, Тереза…“, тъй ми рече.
— А ти?
— Нищо. Вцепених се като глупачка… А той повтори „Тереза“ с такава нежност, каквато не бях чувала дори от родителите си. И тогава ме целуна.
— И как беше?
— Стига толкова! Какви неща ме караш да ти разправям! Шарени работи. Ако узнае майка ти… — отвърна баба й с престорено нежелание. — Подай шоколада. Не го изяждай всичкия, сложи и мъничко в крема… На майка си си се метнала!
Маргарита се подчини и усети сладостта на шоколадовите люспици върху езика и небцето си. Баба й продължаваше да работи с китката и лакътя. Кремът бе станал лек и пухкав, а канелата му придаваше мек кехлибарен оттенък.