Перла в мидата

— Хайде, бабо, разказвай… Каква е целувката?

— Радост моя, знам само, че търсим живота. Дъхът не ни стига и искаме чуждия дъх. Искаме да дишаме повече, искаме всичкия дъх на живота. В моя край наричат любимите си хора „мой дъх“. Казват, че подходящият човек е онзи, който диша със същия ритъм. Така можете да се целунете и дъхът ви да стане по-силен…

Баба започна да пее, сполетяна от кой знае какъв отдавнашен спомен:

Знам вече, че тя е твойта любов, и сърцето ми се къса от мъка.

— Искам да видя къщата край морето, бабо. В твоите разкази всичко изглежда по-голямо, по-истинско, с повече вкус…

— Някой ден ще я видиш, още е рано — отвърна с въздишка Тереза.

— Защо?

Тя отново запя:

Ай-ай-ай, умирам аз, умирам, дъхът ти е в сърцето ми…

— Ама ти слушаш ли ме? — прошепна Маргарита, а Тереза се престори, че не я чува.

— Казвай сега какъв е жабокът принц.

— Кривоглед, мазен и смрадлив.

— Значи наистина трябва да го преобразиш!

Двете се разсмяха.

— Очите му са пълни с толкова много неща, бабо. Събуждат желание да видим заедно градове и пейзажи. Има дълга черна коса, която се спуска над челото и закрива част от лицето му. Кожата му е бяла и гладка. Има красиви, изящни и сръчни ръце, а пък гласът му… Тайнствен е, можеше да ме заговори веднага, но вместо това ме е наблюдавал, следвал ме е, а накрая ми заговори под снега и хвана до мен една снежинка. Представяше си същото като мен, чувстваше каквото чувствах и аз. А после ме погледна, бабо. Но той е голям, мисля, че е в дванайсети клас.

Маргарита не пропускаше нито една подробност, тъй изумителна е паметта на жените за всичко, което им обещава любов.

— Прилича ми на първокачествен пъпеш…

Баба й се усмихна и не каза нищо повече.

— Ето, готово. Като си трябва, трябва си! — обяви доволно Тереза, подавайки лъжицата на Маргарита, която обаче вече беше бръкнала с пръст в крема.

— Прахосница! — Старицата пъхна два пръста в крема и го размаза по лицето на Маргарита, която избухна в смях като дете.

— И трябва да ми разкажеш как за пръв път… — каза Маргарита и се изчерви.

— Какво за пръв път?

— Онова нещо…

— Кое?

— Хайде, бабо, разбра ме…

— Нещата си имат имена. Не бива да се срамуваш от тях. Бог е създал само добри неща, макар че ние ги съсипваме…

— Как сте се любили… — изрече Маргарита на един дъх.

— Това си е моя работа. Първата брачна нощ е моя и само моя.

— Хайде, бабо, ако ти не ми обясниш, кого да попитам? Никога не бих питала мама…

— Твърде бързо растеш, радост моя… — Старицата се усмихна и я прегърна.

— Обещаваш ли?

— Какво?

— Да ми разкажеш…

— Сега трябва да си вървиш, иначе майка ти ще се разтревожи.

— Според теб татко и мама имаха ли еднакъв дъх? Или са сбъркали?

— Мисля, че го имаха. В двойката винаги има сенки. С Пиетро понякога си разменяхме думи… Но след заник слънце всичко свършваше…

— Кога?

— Когато залязваше слънцето… Сега може би животът е по-труден… Майка ти и баща ти… животът им е наложил различни ритми и вече не могат да дишат заедно…

— Какво се прави тогава?

— Те се нуждаят от малко разтуха… Трябва да се намерят отново. Да си възвърнат дъха… Както докато бяха сгодени.

— И как да стане?

— Върни го, Маргарита. Сега ти си му по-нужна, отколкото майка ти. Ти си техният общ дъх.

Маргарита се приближи до нея и закичи в посребрените коси плумерията, която бе помирисала преди малко. Прегърна баба си и обля бузите й с благодарност. И страх.

На вечеря Маргарита погълна цялото щастие, което бе сдъвкала, и го скри в стомаха си, без да остави място за друго. Престори се, че яде нещо, защото не искаше майка й да разбие на парчета малкото магия, която бе влязла в живота й.

— Как мина театралният курс?

Маргарита сбърчи чело.

— Кой ти каза?

— Преди няколко дни разговарях с майката на Марта и разбрах, че ще ти предложи да ходиш с нея…

— А ти какво отговори?

— Че нямам нищо против и ще се радвам да ходите заедно — каза Елеонора.