— Аха.
— Но поне можеше да ми кажеш…
— Боях се, че няма да искаш.
Елеонора се скри зад чаша вода.
— Какво правихте?
— Нищо особено.
— И хареса ли ти?
— Да.
— Кое по-точно?
— Упражненията.
— Какви бяха?
— Ами… упражнения.
Разговорът затъваше в кратки думи и безразличие, но за щастие Андреа се намеси:
— Мамо, защо морето е синьо?
— Какво?
— Всеки път като трябва да го рисувам, хабя толкова много синьо, че трябва непрекъснато да си остря молива — обясни Андреа причината за своя почти метафизичен въпрос.
Дълго време бе убеден, че всички неща, от дърветата до облаците, са направени от дядо му. Бяха му казали, че дядо е в рая, и той си мислеше, че там има достъп до специални инструменти — някакви грандиозни четки, чукове и отвертки. Но това обяснение започваше да накуцва.
— Синьо е, защото небето го използва вместо огледало — намеси се Маргарита.
— Значи, когато небето има друг цвят, трябва да го нарисувам с този цвят?
— Да, поне малко.
— Хайде, Андреа, яж, не си хапнал от месото. И ти, Маргарита…
— Мамо, защо бие сърцето? — попита детето.
— Откъде ти идват наум тия неща, миличък? Бие, защото трябва да праща кръвта по цялото тяло, като мотор.
— А защо никога не спира?
— Защото иначе… — Елеонора потърси точната дума.
— Умираш отсече безцеремонно Маргарита.
— Защо умират хората? Къде отиват после?
Елеонора и Маргарита мълчаха. Търсеха отговори на тези неща, които никой не знае, но децата поне имат смелостта да попитат.
Напрегнатото мълчание бе нарушено пак от Андреа:
— Защо татко не си идва?
Никой не отговори.
Тази вечер Джулио беше настроен приятелски, както не му се бе случвало от седмици насам. Той спря да си побъбри с доброволеца, когото бе нагрубил преди два дни.
— Защо го правиш, Франки?
— Кое?
— Да идваш тук без пари.
— Защото ми харесва.
— Как така ти харесва да работиш безплатно?
— Струва ми се добър начин да върна онова, което съм получил от живота.
— На живота не му пука за теб.
— Не е вярно. Когато животът е добър към теб, се чувстваш длъжен да благодариш, като отделиш малко време за онези, които не са имали този късмет.
— Като мен.
— Не исках да кажа това…
— Но го каза. Истина е: не съм получил каквото получават другите, затова съм тук. Не съм имал семейство. Не съм имал майка да ми прави торта за рождения ден. Не съм имал баща да ми подарява фланелка на „Интер“.
— Е, последното не е голяма загуба… — усмихна се Филипо, който имаше блестящи сини очи.
— И проблемът дори не е там… — каза Джулио, без да обръща внимание на шегата.
— А къде е?
— Че не знам защо не съм имал всичко това.
— Лош късмет, Джулио.
— Не, недей и ти да ми пробутваш лъжи! — Джулио повиши глас и размаха юмрук във въздуха. — Стига сте ми разправяли глупости. Не е лош късмет. Бях изоставен. Това е различно, разбираш ли? Лошият късмет не зависи от теб, за него нямаш вина. Аз обаче имам.
— И каква е тя? — рязко попита Филипо, без да бяга от спора.
— Ако майка ти те изостави, то е, защото си гнусен. Никоя майка, дори и най-отчаяната, не изоставя лесно сина си. Майката си е майка завинаги. Ти имаш ли майка?
— Да.
— А баща?
— Да.
— Тогава какво знаеш за мен? За лошия късмет? Всички много ви бива да поучавате…
Филипо се приближи, сложи ръка върху рамото му и каза:
— Прав си, не знам. Но съм тук. Ако искаш, приеми каквото ти е дал животът, ако ли не — задръж си гнева и го изливай върху всичко и всички.
Джулио се отдръпна, стисна устни и го погледна право в очите. Погледът му блестеше хладно. Филипо го гледаше, без да навежда очи.
— Искаш ли цигара? — попита той.
— Да.
— Тия разговори са твърде уморителни без малко „чист въздух“ — добави доброволецът, докато му подаваше пакета.
Излязоха и Джулио запали.
— Ти можеш да даваш, защото си получил.
— Ти също можеш, Джулио.