— Аз знам само да взимам, да крада.
— Не е вярно… Но ако пак ми задигнеш колата, така ще те напердаша, че да хванеш малко цвят на лицето…
— Нямам какво да дам.
— Ами този разговор? Не ми ли го даваш? Даваш ми своя гняв, своята болка.
— Да, бе, хубав подарък.
— Най-хубавият, защото знам колко ти струва. В живота най-важното е как преодоляваш болката, какво правиш с нея. И дали успяваш да съхраниш непокътнато поне едно късче от душата си, докато се бориш.
— На теб какво ти пука за мен? За днес вече си свърши доброто дело, Бог те обича и можеш да си вървиш у дома.
— Непременно ли трябва да подозираш всички?
Джулио замълча и се вгледа в ръцете на Филипо, които бяха отпуснати — едната държеше цигарата, а другата леко докосваше бузата. После добави:
— Така имаш по-малко разочарования.
— Влюбвал ли си се някога, Джулио?
Джулио пак помълча и за момент пред него се появиха черната коса и зелените очи на Маргарита.
— Когато ти се случи, ще престанеш да подозираш.
— Защо?
— Сам няма да знаеш защо, но ще повярваш на някого повече, отколкото вярваш на себе си. Съзнателно ще избереш риска да се разочароваш, да загубиш.
Джулио се замисли за Маргарита: искаше да й повери живота си, да го постави в ръцете й, да я помоли да го съхранява и носи, накъдето поиска. В нейните ръце животът му би бил на по-сигурно място.
— Грешиш, ако смяташ, че радостите в живота идват главно от взаимоотношенията между хората. Щастието е в самотата. Доверяваш ли се на някого толкова, че да може да те прецака? — попита Джулио.
— На моето момиче. На нашите. На братята ми. На Бог.
— Няма Бог.
— Защо мислиш така?
— Всичко е изопачено, всичко е ад. Ако има Бог, значи е садист…
— Или слаб.
— Да, слаб. Що за Бог може да бъде, щом е слаб?
— Бог, който те оставя свободен.
— Ако трябва да има Бог, бих предпочел поне да е силен.
— Не знам защо се случват някои неща, трябва да приемем Божиите тайни. Сигурното е, че хората са свободни да избират доброто или злото със своите действия.
— И да се утешаваме с приказки, когато не ни върви. Защо е направил да се родя, щом после е трябвало да бъда изоставен?
— Да не мислиш, че на Христос му е провървяло повече?
Джулио се замисли за стенописа в църквата до парка. Но Христос поне имаше майка.
— Той няма нищо общо с мен…
— Нито пък аз. И все пак други са се научили да те обичат вместо родителите ти. Това е единственото правило на Бога: че всичко, което се случва, било то добро или зло, поражда още по-голяма любов, но изборът зависи само от нас.
— На Бог не му дреме за мен.
— За мен обаче му дреме. Поговори с мен, после аз ще поговоря с него.
— Какво ще му кажеш?
— Че си му ядосан.
— И той?
— Слуша ме.
— Откъде знаеш? Да не би да ти праща имейли или есемеси?
— Праща ми такива като теб…
— Хубав подарък…
Филипо сложи ръка на рамото му.
Джулио постоя с ръце в джобовете, гледайки унесено в далечината.
— Особен си, Франки… Имаш кураж. Но говориш странни работи — каза след малко той.
— И теб си те бива, Джулио. Като те слушам, ти също имаш кураж.
Когато нощта вече бе пратила всички по леглата, а Земята укриваше рожбите си в своята люлка, Маргарита отвори чекмеджето, където се пазеше миналото: в една червена тенекиена кутия лежаха писмата на родителите й от времето на годежа — майка й ги бе запазила всичките, — а в правоъгълни кутийки бяха събрани диапозитивите, които баща й обичаше да гледа през дългите летни вечери. Извади и стария проектор „Кодак“ от кашона, включи го в контакта и широкият лъч освети стената, от която току-що бе свалила портрета на майка си. Лъчът бе придружен от глухото бучене на вентилатора, който охлаждаше проектора, за да не прегрее.
Върху тази прегракнала машинария се крепеше колело с процепи за диапозитивите — перфектен геометричен символ на паметта; хранилище, което обхваща всички красиви неща и отблъсква всяка заплаха, също като магическите кръгове в приказките. Тя напълни колелото с диапозитиви, като ги вадеше от кутийките, върху които баща й бе отбелязал мястото и датата със своя почерк, напомнящ наклонени от вятъра дървета.