Велосипедът му се движеше с идеалната скорост, позволяваща почти напосоки и без бързане да се вглежда в хората и фактите. Само на велосипед можеш да улавяш нещата, без да те забелязват, както умеят поетите. А той имаше очи на поет, при които не е важен цветът, а фактът, че са лъчезарни и едва удържат скрития в тях плам, както са вярвали в древността. Движиш ли се с кола, не забелязваш нищо, вървиш ли пеш — забелязват те непрекъснато. Велосипедът предлагаше идеалната позиция — да вижда, без да го виждат, докато вятърът развяваше черната му коса, освободена от задължителната за мотоциклетистите каска, и проникваше в гънките на бялата риза. Сините платнени обувки въртяха равномерно педалите.
Спря на двора, без да заключва старото колело, което никой не би си направил труда да открадне. Предпазливо пристъпи към входа, да не би госпожа Елвира — портиерката с неизменната метла в ръцете — да го чуе и да застане на пътя му. Освен портиерка, тя беше и собственичка на неговата гарсониера, а тия дни книгите — неговата неизлечима страст — бяха глътнали парите за наема.
Той събу обувките си и с котешки стъпки се прокрадна до първия етаж, прескачайки всяко второ стъпало. Завъртя ключа съвсем бавно, за да не щрака, отвори вратата и се вмъкна в квартирата. Беше едностайна, с кухненски кът — общо трийсет квадратни метра. Трийсет квадратни метра, натъпкани с книги, затрупани с книги, завладени от книги.
Една книга може да съдържа целия световен хаос, но страниците й са съшити и номерирани, така че хаосът не излиза оттам. Да поръчва подходящите книги, задоволяващи интересите и изискванията му, бе рядко срещано удоволствие, на което той се отдаваше всекидневно, за да не скучае. Вярваше в книгите като в религия, намираше между редовете им повече реалност, отколкото навън по улиците, или може би просто се боеше да докосне реалността, без да използва книгата като щит.
Само едно място върху стените оставаше свободно от рафтове и на него пишеше: Timeo hominem unius libri. Боя се от човека, за когото съществува само една книга. Напълно вярно. Беше го изписала Стела с изящен почерк, но госпожа Елвира не хареса хрумването и му вдигна наема с десет евро. Дори онова, което уж трябваше да е легло, всъщност представляваше дървена плоскост, подпряна върху четири купчини книги — по три-четири във всеки ъгъл, подменяни периодично като стражи на съня в будните часове на заспиването и събуждането. Напоследък спеше върху купчина от творби на Толстой — „Ана Каренина“, „Война и мир“ (в два тома) и „Кройце рова соната“ (с която бе заменил „Смъртта на Иван Илич“, за да отстрани едва забележимия, но досаден наклон). В другия ъгъл от същата страна бяха „Моби Дик“, „Дон Кихот“ и няколко Шекспирови трагедии. Един от двата ъгъла откъм краката — този срещу Толстой — се крепеше върху „Престъпление и наказание“, „Братя Карамазови“, „Идиот“ и „Бели нощи“. Другият лежеше върху антични класици: том с трагедии на Софокъл, „Енеида“ на Вергилий, „Метаморфози“ на Овидий и една антология с древногръцка лирика.
За добър сън бе необходимо солидно четиво и прегръдката на книгите го успокояваше по някакъв странен начин. На поставка върху писалището лежеше томче на „Одисея“, разгърнато на шеста книга, тази за Навзикая — най-нежното влюбване, описвано някога в историята на литературата.
Оставаха няколко часа до първия учебен ден. Тази година му предстоеше да поеме паралелка с природонаучен профил — осем часа италиански и латински. Припомни си сцената, излязла сякаш от чистилището на Данте: кандидатите за учителски места, струпани като животни на заколение в канцеларията на Миланския инспекторат, където безплътни гласове обявяваха назначенията като трагични и неизбежни поличби. Трябваше да приеме и в крайна сметка не можеше да се оплаче. Списъците на утвърдените напомняха струйки бюрократична влага, попиващи в пясъците на човешкото нещастие. Училищата бяха задръстени с апатични учители, в чиито гърди отдавна бе изсъхнала и последната капка страст, и това осуетяваше притока на млади хора. Временното едногодишно назначение щеше да го спаси ако не от мизерията, то поне от депресията. Трябваше да се бори, за да стане учител. Преди всичко с родителите си, които непрестанно натякваха: „Ще гладуваш.“
Беше му се наложило да се премести в Ломбардия, защото тук имаше повече свободни места; вече не можеше да се справя само с частни уроци, макар че бяха много по-доходни от оскъдните часове в училището, които щяха да му носят чисто около петстотин евро на месец. Тия пари щяха да потънат в хищните джобове на госпожа Елвира, но поне му оставаше удоволствието от работата, способна да храни не само тялото, но и душата, както и от общуването с неопитните млади умове, които му бяха поверени.