Тя вдигна очи към учителя, който стоеше като вкаменен от нейните думи. Образът на отговорен възрастен мъж като вас — той ли беше това?
— Не знам дали мога да обясня. Бих направила всичко за дъщеря си, макар да не знам какво точно…
Гласът на Елеонора изтъня, но тя успя да се овладее. Очите й обаче се навлажниха. Беше гримирана дискретно и облечена с простичка елегантност — бяла блуза и мек сив панталон.
Учителят се почувства притиснат от тази болка, изсипана върху него без предупреждение в началото на деня. Той, образ на отговорен възрастен мъж. Опита се да прояви разбиране, но ръцете му неволно се кръстосаха пред гърдите, създавайки отбранителна линия между него и жената.
— И аз забелязах нещо. Добре направихте, че дойдохте да ми кажете. Ще внимавам и ако мога да помогна някак на Маргарита… непременно ще го направя.
— Моля ви да не й казвате. Ако разбере, че съм разговаряла с вас, страшно ще ми се ядоса. Винаги иска да се справя сама…
— Не се притеснявайте, госпожо.
— Вие как бихте постъпили?
— В какъв смисъл? — попита учителят, изненадан от това прекомерно доверие. Какво знаеше той? Дори деца нямаше, а и да имаше, те щяха да са грижа на Стела. Но мисълта за нея засили раздразнението му.
— Нищо, нищо. Извинявайте. Моля ви само да я наблюдавате и ако забележите нещо, да ми съобщите… Ето, оставям ви номера си. — Тя му подаде визитна картичка и добави: — Дъщеря ми почти не се храни, не ми говори…
Учителят се усмихна нервно. Чувстваше се сам, без възможности и без думи. Чувстваше се като лорд Байрон, недосегаема икона на романтичния чар, възвишен поет и обаятелен мъж, който обаче, щом си отворел устата пред жена, почвал да заеква.
— Благодаря за доверието, госпожо. Както вече казах, ще й обърна внимание.
Елеонора докосна кръстосаните ръце на учителя, който се почувства притиснат от тази крехка и уморена жена. Не отвърна на топлия жест и се усмихна насила.
— Благодаря, благодаря… благодаря. Извинявайте, извинявайте… Приятен ден, господин учителю, приятен ден.
— И на вас, госпожо.
Той тръгна към учителската стая. Срещна начумерения учител по рисуване и го поздрави с усмивка, но онзи не отговори.
Учителят седна. Масата беше отрупана с книги, изоставени там кой знае откога; цените на някои бяха все още в лири. Между книгите се валяха подпечатани и забравени циркулярни писма. Животът е горе-долу същият, помисли си той. Без ред, без правила. Разбягва се на всички страни. И е адски лишен от естетично чувство. Би трябвало да го понаучим поне малко на ред, да знае да си стои вътре в платното или страницата, да използва правилните цветове и думи, да спре да си измисля без оглед на онези точни и сигурни правила, които гарантират красотата: единство на съчетанието, хармония на частите, изящество на цялото.
Така си мислеше образът на отговорен възрастен мъж.
Удари звънецът за междучасие. Звукът имаше различно значение за всекиго: русата нямаше търпение да провери грима и миглите си, Марта имаше хиляди неща за разказване, учителката по математика трябваше да изтича до тоалетната, Маргарита жадуваше да срещне онова тайнствено момче, макар и само за миг след дългите дни на принудителна раздяла, докато училището беше затворено… Ами ако той всъщност не я харесваше? Ами ако я заговореше, а тя почнеше да заеква, да преплита крака и по шията й плъзнеха онези ужасни червени петна?
Беше си избрала дрехи, с които се чувстваше по-красива: светлосиня блузка с тънки презрамки, подчертаваща зелените й очи, велурени ботуши и широка пола. Косата й се спускаше по голите рамене. Боеше се, че си е въобразила всичко, че е било бълнуване на нейното наранено въображение.
— Колко хубаво си се облякла! Донесох ти нещо — каза Марта с широка усмивка и извади от тетрадката си малък плик, върху който с яркорозов пастел и неравни букви бе изписано: за Маргарита. — От близначките… — добави тя.
Маргарита отвори плика и откри вътре гривничка, изплетена от разноцветни конци. Марта й помогна да я върже на китката си.
— Те казват, че след като веднъж я вържеш, не бива да я сваляш, иначе носи лош късмет. Трябва да се скъса сама и когато това стане, ще се сбъдне желанието, което си имала, когато си почнала да я носиш… — Докато обясняваше, Марта й показа китката си с цял наниз доста протрити шарени гривни. Погледна я съзаклятнически и добави: — По една за всяко желание.