Когато Маргарита се върна в клас, урокът бе започнал преди няколко минути. Учителят по литература стоеше между редовете с омачканата си „Одисея“, от която стърчаха всевъзможни листчета, включително квитанции и автобусни билети. Томчето изглеждаше два пъти по-дебело от новите издания. Той посочи отметките.
— Знаете ли за какво служат?
— За да си отбелязваме — каза Гея.
— Не.
— Тогава за какво?
— Това са ушите на книгите, за да ни чуят. И те са точно на тези страници, които ни слушат най-много. Искам вашите книги да са пълни със знаци и уши!
Марта се засмя развеселена. Русата не разбра смисъла на казаното.
Все още на прага на класната стая, Маргарита се усмихваше като човек, който току-що е слязъл от балон след разходка в облаците.
Обезоръжен от тази усмивка, която виждаше за пръв път, учителят я посрещна добродушно:
— Хайде, Маргарита, Итака те чака.
— Извинявайте, господине… — отговори тя, продължавайки да се усмихва, и стана излишно да казва нещо повече.
Марта я чакаше на чина и искаше да узнае с пълни подробности какво се е случило, след като Джулио я помоли да ги остави сами. Русата проследи Маргарита с поглед и очите й хвърляха мълнии. Завистта разяждаше сърцето й, а тя даваше свобода на този тъй странен порок — единственият, който не носеше никакво удоволствие.
Маргарита отвори „Одисея“ на страницата, която й посочи Марта.
— Моята майка разказва сега, че съм син Одисеев. Сам аз не зная. И кой ли със сигурност знае рода си? — прочете учителят с тих глас, принуждавайки ги по този начин да слушат внимателно. — Чии са тези думи, които четохме в парка?
— Казва ги Телемах на Атина, която го пита дали наистина е син на великия Одисей — отговори уверено Маргарита.
— Браво, Маргарита! — похвали я учителят, като си припомни думите на майката и се изненада от грейналото лице на момичето.
— Благодаря, господине!
Маргарита се усмихна доволно. Сега се чувстваше толкова уверена в себе си.
Учителят се усмихна и продължи:
— Телемах отговаря с това загадъчно изречение: никой не знае своя род, своя произход, своето зачатие. Няма спомени за баща си, заминал на Троянската воина, когато той още е бил пеленаче. Разказвали са му, че се е опитал да избегне войната, като се престорил на луд: разоравал пясъка и засявал сол. Но бил разобличен от един войник, комуто хрумнало да постави на пътя му малкия Телемах. Одисей отклонил ралото. Дори безумец не би убил сина си, камо ли мъдър мъж като Одисей. Сега обаче, след дългите години отсъствие, Телемах се съмнява в баща си. Не знае дали може да вярва в него, не знае дали наистина му е баща… — Той помълча, уверен, че децата навлизат в личната драма на Телемах, момчето, което се съмнява в своя баща като всеки уважаващ себе си юноша. След това продължи: — Телемах се съмнява. Един баща, който не се завръща с години, не може да бъде истинският му баща, той не знае дали наистина произхожда от него. Изпитва недоверие. Как може един баща да забрави сина си?
Маргарита остави книгата да се затвори и душата й последва думите на учителя, който не говореше за „Одисея“, а за нейната собствена история. Не за Одисей, а за баща й, не за Телемах, а за нея.
— Атина забелязва страха в очите на Телемах и го събужда. Без доверие в онзи, който го е създал, без баща това момче никога няма да стане мъж, никога няма да открие себе си. Тогава богинята казва, подчертайте стиховете: Бързай тогава да дириш баща си, отдавна изчезнал. /Все ще дочуеш за него от смъртен, или от мълвата — /тя е вестител на Зевса и шепне словата му вредом. Атина разбужда у Телемах неудържим копнеж по баща му. Докато бащата трябва да се завърне в Итака, Телемах трябва да го върне преди всичко в сърцето си. Атина събужда у него спящия спомен. Носталгията.
Той отиде до черната дъска и написа една странна дума.
— За гърците истината е aletheia, тоест онова, което не трябва да бъде скрито, или онова, което не трябва да се забравя, което остава непоклатимо във всепоглъщащия поток на времето. Затова мъртвите пият вода от Лета, реката на забравата, преди да влязат в задгробния живот, за да не съжаляват за всичко, което са имали и загубили. Така Телемах бива обзет от желанието да види онзи, за когото казват, че е негов баща. Дремещата носталгия в кръвта му се събужда благодарение на богинята, която му напомня истината — онова, което не може и не трябва да се укрива или забравя, ако не искаш да укриеш или забравиш самия себе си.