Перла в мидата

После залепиха пъзела със специално лепило и сега той лежеше на бюрото като кожа, като талисман, който обединява всичко — като платното на Пенелопа.

Тя видя първото парче, от което бе избрала да започне. Погали го с върха на показалеца си, после подхвана ръба му с нокът и го отлепи. Такава си беше. Платното започваше да се разпада. Четири парчета останаха оголени от едната страна, където беше премахнато първото. Всяко парченце беше човек. Централните парченца бяха хората, свързани най-здраво с нея, а към краищата ставаха не тъй близки, но не по-малко важни. Тя реши да измъкне три важни парченца. Марта. Учителя… да, и него. Джулио.

Сега те бяха части от пъзела на живота й. А празнините, оставащи в картината, всъщност бяха онова, което превръщаше живота й в смислена схема, където всеки е свързан с другия като частица от цялото.

Четирите парченца около нейното в центъра на картината бяха баба, Андреа, баща й и майка й. Извади ги и написа на гърба на всяко по едно име.

На своето написа „Аз“. Подържа за момент парченцето на баща си, долепено до нейното, после откъсна издатината, която я свързваше с него. Баща й бе отнесъл част от нея. Душата й беше осакатена. Откъм нейната страна остана рана от разкъсан картон, която никога нямаше да бъде напълно загладена.

Нещата са несъвършени, развалят се, чупят се. Изоставянето ги прави безполезни и може би само любовта ги поправя. Любовта с нейните сглобки, с нейното даване и получаване внася смисъл в пъзела на живота. В цялостната картина вече не се различава кой получава и кой дава. Но сега тази архитектура беше застрашена, хищникът започваше да поглъща парчета и ако някой не му попречеше, малко по малко щеше да я опустоши напълно.

Тя разгърна „Одисея“ върху бюрото и маркира в жълто последните думи на Първа песен, като ги заобиколи със стрелки и удивителни знаци: цяла нощ там Телемах на леглото под овнешко руно /мислеше само за пътя, по който го тласка Атина. А в празното пространство отстрани и отдолу написа:

Чувствам се като падналия самолет. Унищожена. Чувствам се като пустинята, която е монотонна. Досадна. Чувствам се като пилота, който е сам. Отчаяна. Чувствам се като слона, изяден от змията. Погълната. Чувствам се като детето, което възрастните не взимат на сериозно. Неразбрана. Чувствам се като овцата, нарисувана в кошара. Затворена. Чувствам се като далечната планета. Мъничка. Чувствам се като залеза, който е станал навик. Безполезна. Чувствам се като баобаба, който е станал заплаха. Нежелана. Чувствам се като вулкана, който ще изригне. Нетърпелива. Чувствам се като краля, който очаква прекалено много. Разочарована. Чувствам се като суетния човек, който иска всички да му се възхищават. Неудовлетворена. Чувствам се като пияницата, който пие, за да забрави. Зависима. Чувствам се като фенерджията, потиснат от работата си. Смачкана. Чувствам се като географа, който иска да разбере всичко. Невежа. Но аз съм и цветето, което обича Малкият принц. Аз съм и Малкият принц, който иска да опитоми лисицата. Аз съм лисицата, която успява да се довери на някого, независимо от цената. И трябва да ме приемат цялата — такава каквато съм и каквато не съм. Но ужасно се боя от ухапването на змията.

ЧЕТИРИНАЙСЕТГОДИНИ — написа го слято като име на литературен герой — не е възраст. Не е нищо. Няма я увереността, озаряваща очите на Джулио. Няма ги бръчките по лицето на баба. Няма ги работните съвещания на татко. Няма ги мамините женски дрехи. Няма я магическата вяра на Андреа. Няма хармония, няма изящество. ЧЕТИРИНАЙСЕТГОДИНИ е да искаш всичко и нищо едновременно. Да имаш позорни тайни и въпроси без отговор. Да се мразиш за това, че мразиш всички. Да страдаш от всички страхове и да ги криеш, макар че искаш да ги изкажеш хиляди пъти. Да имаш сто хиляди маски и никога да не променяш лицето под тях. Да изпитваш вина за милион неща и да ти се налага да избираш на кого да се подпреш, за да не носиш всичко сама. Да искаш да обичаш и да не знаеш как. Да искаш да бъдеш обичана и да не знаеш как. Да искаш да си сама и да не знаеш как. Да искаш женско тяло и да го нямаш, а ако стане женско, да не го искаш. ЧЕТИРИНАЙСЕТГОДИНИ е да бъдеш крехка и да не знаеш как да промениш това. Има неща, които никой не обяснява. Има неща, които никой не знае.