Тя взе трите парченца от пъзела, всяко с име на гръбчето — Марта, Джулио, Учителя — и ги пъхна в джоба на чантата, където бе прибрала и четката за зъби на баща си. Талисмани, амулети, незаменими инструменти за пътуването, което планираше.
Елеонора заспа с мисли за съпруга си. Андреа заспа с мисли за майка си. Маргарита заспа с мисли за Джулио. Учителят заспа с мисли за Стела. Джулио заспа с мисли за Маргарита. Тереза заспа с мисли за Пиетро. Марта не можеше да заспи, защото близначките я ядосваха, това бе техният начин да мислят за нея. Преди да заспят и да се преобразят в сънища, мислите се поддават на онази вселенска магнетична сила, която поетите наричат любов и която безшумно привлича всички към себе си.
И нощта тихо се спусна над всички тези човешки съдби като невидимо лепило, което ги свързва заедно. Разпръснатите по целия свят парченца от пъзела изграждаха една обща голяма картина, сътворявана бавно, но сигурно от незнайна ръка, която запълва всичко с красота — невидима, защото все още е недовършена. Или наранена.
10
— Имам подарък за теб — каза Маргарита.
Лицето на Марта грейна.
Маргарита разтвори юмрук. На дланта й лежеше парченце от пъзел в махагоновочервен цвят — беше от корпуса на платноходката.
Марта я погледна с недоумение и Маргарита й обясни за огромния пъзел на живота.
— Сега животът ми зависи и от теб.
Марта взе парченцето от поверената й душа, после прегърна Маргарита и прегръдката бе съвършена, като между две парченца от пъзел.
В края на часовете тя помоли учителя да поговорят насаме. Той изглеждаше посърнал, сякаш се луташе из лабиринтите на душата си. Чакаше всеки момент Минотавъра да го грабне — нямаше Ариадна, която да държи пътеводната нишка, за да се върне назад, нямаше Дедал да му направи чифт крила, за да избяга.
Маргарита му връчи парченцето от бялото платно и се изчерви.
Учителят искаше да избяга от това, което можеше да се окаже обяснение в любов, но успя да прикрие притеснението си. После Маргарита му разказа за произхода и значението на това смешно парченце картон и той стисна юмрук около късчето от душата на една ученичка, която можеше да му бъде дъщеря.
— Знаете ли, господине, вие сте прав.
— За какво?
— За живота.
— За живота ли?
— Ще постъпя като Телемах. Ще тръгна да търся баща ми. Той си замина и никой не знае защо. Мисля, че е в лятната къща, близо до Генуа.
— И как ще го направиш?
— Като Телемах. С кораб.
— А кой ще те води? — попита учителят, мислейки, че това е метафора.
— Бих искала да сте вие…
Учителят бе поразен и преди да я разочарова с израз на неодобрение или строгост, Маргарита продължи:
— Искате ли заедно да потърсим баща ми? Казахте, че ни трябват приятели, за да осъществим най-големите си начинания… Цяла нощ мислих за това като Телемах — на мен се пада да предприема това пътуване и да върна баща ми у дома. Знам, че мога да го направя, знам, че трябва да го направя.
Учителят би се разсмял пред нелепите фантазии на това момиче, ако самият той не ги бе разбудил и представил за истина. Животът с категорична последователност излизаше от книгата и искаше да се повтаря отново и отново.
— А майка ти знае ли? — опита се той да печели време.
— Не трябва да знае. Иначе няма да ми позволи да тръгна и ще развали всичко, както обикновено. Нуждая се от вас, господине. Имате ли кола?
— Не… нямам, имам велосипед… Аз… — Търсеше си оправдания, за да отблъсне съдбата, която се стоварваше върху него.
— Е, може да вземем колата на майка ми, или да поискате назаем от някой приятел…
— Не разбирам, Маргарита… какво общо имам аз?
Маргарита започна да усеща, че нещо не е наред.
— Вие сте като Атина в облика на Ментор. Всеки друг би отишъл да говори с майка ми. Вие обаче знаете как се развива историята на Одисей…
Учителят нямаше изход. Беше освободил Телемах от страниците на книгата и сега трябваше да остане до него. Но как можеше да поеме такава отговорност? Ами ако се случеше нещо? Това бяха само нелепи детски мечти. Само литература.