— Не може да приемаш всичко буквално, Маргарита. Днес нещата са се променили…
— Какво искате да кажете?
— Ти си непълнолетна, а аз не съм твой роднина… Нямаш представа какво може да се случи в днешно време…
— А Телемах не е ли бил само дете? Не е ли тръгнал по морето? Можел е да се удави, да претърпи корабокрушение, да се загуби… Това са рисковете на пътешествието.
— Но това е едно въображаемо пътешествие…
— Нали ни казахте, че е посетил най-големите градове на онова време?
— Да, но това не е съвсем реално…
— Значи сте ни разказвали лъжи?
— Не, не. Просто литературата и животът малко се различават, Маргарита. Литературата е една лъжа, която служи, за да се каже истината…
— А на мен ми се струва, че вие се криете зад тези лъжи, за да не кажете истината: вас просто ви няма. Abest! Учителят? Човекът, който ни учи? Отсъства! — заяви невъздържано Маргарита.
— Това е литература, фантазия, думи, хартия, въздух! Разбираш ли? Учител и ученичка не обикалят да търсят баща й, инак ще стане голяма каша! — отговори учителят почти яростно.
— Кашата вече я има! Вие сте лъжец. Всички онези приказки… А аз вярвах, че съм открила един по-различен възрастен. Все още способен да мечтае и да вярва в живота. Вие обаче сте само едно уплашено дете, което си играе на възрастен с книгите. Мечтаете само чрез тях. Нямате кураж за нищо друго!
Учителят не успя да отговори и на втората жена, която го бе притиснала в ъгъла за последните двайсет и четири часа.
Маргарита се завъртя и си тръгна, изпълнена с ярост. Пътуването беше решено и нищо не можеше да я спре. Щеше да тръгне сама. С кораб или без кораб, с приятели или без тях.
Учителят вдигна ръка да я задържи, но тя вече беше изчезнала и той откри в ядно свития си юмрук едно парченце душа, което това момиче му бе поверило: късче картон с надпис „Учителят“. Образ на отговорен възрастен мъж или просто бележка под линия?
Марта я видя да бяга разплакана. Опита се да я спре, но Маргарита й направи знак да стои настрани. Трябваше да направи всичко сама. Дори Марта не можеше да й помогне. И Марта остана да я гледа как се отдалечава тичешком, а косите й приличат на сълзи. Има болки, в които никой не може да влиза. Има неща, които трябва да направиш сам.
Сама. Маргарита започна да избира какво ще й трябва за пътуването — щеше да сложи всичко в ученическата чанта, за да не събуди подозрения. Беше дошъл моментът да провери финансовите си ресурси. Шарената кутия беше запечатана със скоч и надписана „За спешни случаи“. Сега случаят беше точно такъв. Вътре държеше паричните подаръци от баба си и остатъците от джобните пари и ученическата стипендия… когато изобщо оставаше нещо. Отвори я — вътре имаше 38 евро и 25 цента. Дали бяха достатъчни, за да достигне целта си? Надяваше се. Какво друго й трябваше, освен кораб?
Елеонора излезе от службата и тръгна към детската градина да вземе Андреа. Следобедът разливаше светлината си пестеливо, за да трае по-дълго. Ненадейно насреща й се зададе познато семейство.
— Елеонора! Как си? Отдавна не сме се виждали… — каза жената, грейнала, както може да грее само една жена до любимия мъж.
Съпругът се усмихна, сякаш бе задал въпроса заедно със съпругата си.
— Добре. А вие как сте?
— Много добре. Само малко се уморявам, откакто коремът започна да ми натежава… — каза жената.
Елеонора погледна корема, после се вгледа в усмихнатите й очи.
— Чакаме дете!
— Или две, момче и момиче — възрази шеговито съпругът и погали корема на жена си.
— Тръгнали сме да купим люлка.
— А твоите как са?
— Маргарита вече е гимназистка. Андреа е в детската градина. Отивам да го взема.
— Мъжът ти добре ли е? — попита съпругът.
— Да — отговори тя след миг колебание.
— Поздрави го и му кажи, че отдавна не сме се виждали.
— Защо не ни дойдете на гости някоя вечер? — добави жената.
— Добре. Но моментът не е много удобен, учебната година едва започва… Като се успокои положението, тогава непременно.
— Чудесно. Значи скоро ще ти се обадя. Искам да видиш какъв пастет от риба тон правя…