— Откакто е бременна, готви по-добре — каза мъжът. Вярно казват, че бебетата идват с погача под мишница!
— Какво общо има това, глупчо! — разсмя се тя и го щипна по рамото, а той й отвърна с целувка.
Елеонора ги гледаше и имаше чувството, че лицето й може да падне всеки момент, дотолкова й тежеше маската, под която прикриваше своята слабост. Но какво друго би могла да направи? Да се разплаче пред чуждата радост?
— Извинявайте, трябва да бягам — прекъсна ги тя. — Иначе учителката пак ще се сърди. До скоро.
— До скоро. И си почивай повече, изглеждаш уморена…
След няколко метра Елеонора погледна назад. Той бе прегърнал жена си през кръста, за да защити съзряващия в нея живот. Гледката я накара да застине като статуя насред тротоара.
Андреа чакаше майка си и рисуваше. Изпълваше със зелено короните на редица дървета, а летния небосвод със синьо. В средата на листа едно дете държеше татко си за ръка.
Някакво момченце от групата се приближи и дръпна рисунката.
— Моя е! — злобно извика то, завиждайки на умението му.
— Не, моя е — отвърна Андреа, после бързо протегна ръце и успя да сграбчи единия край на рисунката.
Листът се разкъса. Момченцето избяга с половината, която бе останала в ръката му. Андреа се втренчи в откъснатата ръка на детето, все още свързана с тази на бащата в неговата половина.
Стискаше я в юмрук, като че беше въпрос на живот и смърт, но същевременно с неохота, сякаш листът го пареше.
Така го завари учителката Габриела — с протегната ръка, неподвижен, разтърсван от безутешни ридания.
Тереза тъчеше, седнала до прозореца, така че да може да вижда цветята. Правеше го, когато беше сама и изпитваше и тъгуваше за съпруга си. Това я успокояваше, напомняше й, че всичко е наред. Под нейните пръсти се събуждаха вековни женски творения и дейности, които бе виждала от майка си още като дете, когато имаше дървени станове. Сивите валма сурова вълна лежаха на купчини, по-високи от човешки бой. Светлината влизаше през прозорците и Тереза работеше, докато не останеше светлина или вълна. С помощта на хурка жените прокарваха вълната между палеца и показалеца, превръщайки я ту в нишка за основата — вертикалната и по-мека част от плата, — ту в по-твърдата и дебела нишка за вътъка. Воден от совалката, вътъкът сновеше хоризонтално напред-назад през основата, очертавайки нови шарки на всяка стъпка.
Вълнената основа напомняше любвеобилна жена — мека и търпелива утроба; нишките на вътъка бяха като мъжа, който пронизва нейната нежност, за да я оплоди. Тереза гледаше часове наред и постепенно пред нея се появяваха шарки, които закриваха основата и възлите на тъканта. Като по магия планината от вълна се превръщаше в красиво одеяло за чеиза на някое младо момиче. Струваше й се, че и животът прилича на този труд. Поотделно основата и вътъкът не вършеха работа, но заедно създаваха здрава и красива нова тъкан.
Сега нишката на вътъка бе престанала да се преплита с основата. Пиетро го нямаше. Неговата нишка бе свършила. Основата беше готова да се разнищи. Някога Пиетро я спаси от бездната, изведе я от лабиринта, където се беше укрила след дните на изгнание, за които дори не можеше да си спомни, без да разбуди отново тяхната няма болка. Без него щеше да си остане самотна, никому ненужна нишка.
Тя гледаше шарките на своя живот и се отдаваше на спомени. Спомняше си как младият учител от Палермо, получил назначение в родния й край, минаваше уж случайно пред пекарната на господин Долче. Тя работеше там, ставаше в четири сутринта, за да сложи хляба във фурната и да приготви топли сладкиши за закуска, и ненадейно откриваше, че е излязла на прага да види онзи хубав младеж с мустаци, кожена чанта и шапка. Господин Долче й се караше за това и някои я смятаха за безсрамница, но сърцето й знаеше, че щом любовта потропа на портата, трябва да я пуснеш да влезе. Несръчен, срамежлив и смутен, той приемаше тази усмивка, топла и жизнена като аромата на прясно изпечени хлебчета, и почти успяваше да отвърне по същия начин.
А един ден влезе в пекарната, поръча си плодов пай и го предложи на Тереза — даваше й сладкиш, който сама бе приготвила. Странен човек. И тя, която никога не бе вкусвала своите сладкиши, откри, че са възхитителни, щом идват от неговата ръка: сладък крем точно където трябва и отгоре глазура, не прекалено дебела, а крехка и нежна, за да не натежава от сладост. Всъщност семейният живот бе точно това — да получаваш себе си от ръцете на другия като най-нежен сладкиш. Разговаряха малко, но достатъчно, за да се изберат. Има думи като раковини — простички, но сбрали цялото море в себе си.