Докато си приготвяше сандвич от някакви остатъци в хладилника и се наслаждаваше на дрезгавия глас на Паоло Конте, той си спомни деня, когато реши да стане преподавател. Учителят по литература му бе дал любимата си книга с поезия — стар сборник стихове на Хьолдерлин, изпъстрен с ръкописни бележки.
— Хвърли му едно око, може би ще успееш да го разбереш — каза учителят.
Както става с всеки жест, породен от специално внимание, тази книга даде богат плод — разбуди скритите му способности. Плешивият и късоглед учител бе съумял да забележи едва доловимите сигнали, предсказващи неговото бъдеще. Харесваше го и виждаше какъв ще стане, като порасне, без да набляга върху риска от безработица. Оказа се прав.
През последната гимназиална година тази книга се превърна за него в своеобразно нощно убежище. А през думите и ръкописните бележки видя за пръв път нощта: „Искряща, пъстроцветна е нощта, градът почива в ласката на мрака, над уличката пада тишина“. Без подходящи думи нещата остават невидими. Нощта, която мълчеше вън зад прозореца, за пръв път изникна жива пред него. Благодарение на думите. Не разбираше много добре тия стихове, но те събудиха в него копнеж по тайнственото. Очарова го фактът, че този странен поет боготвореше природата и бе посветил първата част от живота си единствено на стихове за сезоните. Но най-странно му се стори, че някои текстове разказваха за събития от миналия или бъдещия век и бяха подписани с италиански псевдоним. Казано с две думи, този поет бе луд. Или пък — което го очарова още повече — беше се освободил от времето и пространството и поезията му позволяваше да усеща ритмите на света във всички времена и всички хора. Чувството за свобода и вдъхновението на тихи вечери, в които покълваше непредвидимото бъдеще, го убедиха да стане учител. Или луд, което бе същото.
За щастие можеше да дава частни уроци, иначе наистина щеше да гладува. Пазарът на невежеството е като погребалния занаят, клиентите никога не свършват.
Опитваше се да си представи лицата на момчетата и момичетата, все още деца, които щеше да срещне тази година и които искаше да зарази със своето увлечение по човешката фантазия, особено тази на древните гърци. Възнамеряваше да зареже програмата и да ги накара да изчетат цялата „Одисея“. Никой и нищо не запазва живия аромат, ако го разделиш на части, и той отказваше да разкъсва Омир. Това би го превърнало в труп. Искаше неговите ученици да надникнат в онзи свят, където той влизаше всеки път, когато четеше „Одисея“; да усетят горчивия дъх на морето, острия мирис на кръв, майчините сълзи, потта на бащата, който се завръща у дома. Искаше да ги отведе там, където достига само литературата: до сърцето на света, до същината на нещата. Изкуството бе шифърът, чрез който да се разчетат всички тези неща, станали невидими тъкмо защото се докосваме до тях всеки ден. Искаше да предаде всичко това в сърцата и умовете на трийсетте четиринайсетгодишни младежи, които за петте гимназиални години щяха да съзреят и да се превърнат в мъже и жени. Също като своя някогашен учител искаше да им даде още една възможност да успеят и да останат верни на себе си.
Той отхапа парче ябълка, зареди диска с Петата симфония на Бетховен, просна се на леглото и зачете на висок глас думите, с които утре щеше да започне първия час. Те трябваше да съдържат първите тактове на симфонията. Щеше да ги зашемети с гръмотевичните ноти на съдбата: „Та-та-та-та!“ Той размахваше ръка като диригент, унесен в мистично единение с оркестъра, и декламираше думите, които щеше да изрече пред децата като „програма за училищния живот“.
Ти си тъй млад, тъй далече от всяко едно начало, че искам да те помоля да имаш търпение към всичко, което още не е решено в сърцето ти, да се опиташ да обикнеш самите въпроси като стегнати и свободни строфи, написани на съвсем непознат език. Не търси днес отговори, които няма как да ти бъдат дадени, защото не можеш да ги изживееш. Точно за това става дума: да изживееш всичко. Сега живей с въпросите. И може би тъй малко по малко, неусетно, ще се приближиш към онзи далечен ден, когато ще изживееш отговора.
Беше напълно увлечен в речта си, когато някой заблъска с юмрук по стената и му викна да намали звука. Той се подчини, защото си представи бицепсите на Санчо. Така го бяха нарекли двамата със Стела. Съседът Санчо — бира, футбол и лотарийни билети. Съдбовното „та-та-та-та!“ заглъхна и както винаги Стела навлезе в мислите му, за да ги стопли като слънчев лъч, пронизал облаците през мрачен ден.