Понякога сядаха на хладно в къщата край морето, вдъхваха сладко-горчивите аромати на градината и крадешком си разменяха погледи, пълни с непризнати желания. После той трябваше да отиде на война, а тя остана с разбито сърце. Но когато се върна, той дойде у тях да поиска ръката й и сърдечните рани оздравяха веднага. В онази вълшебна градина с босилек, мента, градински чай, розмарин, каперси, плумерии, жасмин и бугенвилии, под която морето повтаряше песента си и смесваше всички миризми и цветове със своите. Тя и родителите й седяха на дървени столове. Той, елегантен и наперен като младоженец със засуканите си мустаци, се кланяше и целуваше ръце.
— Мога да дам на Тереза само тази къща — предупреди го баща й.
— Но аз не моля за къща, моля ви за Тереза — отговори Пиетро.
И всичко се уреди. А след това дойде животът им заедно. И ужасните дни на изгнанието. От самата мисъл ръцете й почваха да треперят. Решението да напуснат родната земя и да започнат нов живот на север, на континента, където студът беше истински вкочаняващ студ и нямаше море. Но тя не искаше да мисли за това, то криеше твърде много болка. Възли, сплитки, раздърпани нишки — такава бе обратната страна на живота им, но пък каква прекрасна картина откъм лицето! Много болка носи любовта, но сърцето позлатява тя…
Докато я ухажваше, той й пишеше писма и тя се чувстваше важна, макар че едва умееше да чете и се учеше малко по малко, благодарение на тези редове, над които господин Долче я изненадваше да мечтае в работно време и я хокаше добродушно. Отначало Пиетро се обръщаше към нея на „вие“, като към важна особа, наричаше я „госпожице Тереза“. Непрестанно й разказваше историите, които знаеше, във всяко писмо имаше по една история. Харесваха му рицарските легенди и митовете: нишката на Ариадна, двамата съпрузи, които искали да умрат заедно и боговете изпълнили молбата им, приключенията на Риналдо и Орландо, любовта на Анжелика… След годежа започна да й пише на „ти“ и винаги завършваше писмата си с думите:
„Целувам те по очите.“
— Защо по очите? — попита го тя веднъж.
А той обясни с учителски тон, че италианското название на зеницата, pupilla, идва от латинския, където е означавало „малко момиче“, затова тя е негово момиче и негова зеница. Казваше й го, както казват сицилианците и до днес на хубавите момичета: si na pupidda. Искаше я цялата, но още не му бе дошло времето. Задоволяваше се да я целува по очите и я правеше момиче, съпруга и майка. А тя и до днес усещаше целувката на онзи, който стана за нея син, съпруг и баща. И беше щастлива.
Сама. С изключен телефон. Затворена в стаичката на сърцето, запълнена някога с игри и фантазии, а сега с болки и страхове.
Тя излезе от къщи. Все още имаше за подаряване едно парченце от пъзела, преди да си тръгне. Срещнаха се пред старата църква с останките от имперското минало на града — редица колони, разядени от вятъра, дъждовете и автомобилните газове.
Когато пристигна, Джулио й протегна ръка, без да каже нито дума. Тя укри длан в неговата, както правеше някога с баща си, когато трябваше да пресекат улицата и той казваше: „Ръката“, а тя желаеше тази команда като прегръдка.
В ръката на това момче разпозна същата сигурност и знаеше, че може да му се довери. Джулио усети в стискането на Маргарита болка, подобна на неговата, но по-пареща и по-жива — тази ръка не лъжеше. Не бе хващал по този начин ръката на момиче, откакто… И осъзна, че всъщност никога не му се е случвало.
— Аз го направих — каза той.
— Кое?
— Наводнението в училище.
— Наводнението?
Джулио кимна.
— Беше най-красивото нещо, което някога съм виждала в училище… — каза Маргарита и се усмихна.
Лицето му се преобрази, враждебното и напрегнато изражение се отпусна и тя неволно си го представи като котарак, който отпуска настръхналата си козина и лениво присвива очи, след като опасността е отминала. В това изражение Маргарита видя нежността, която може би той самият не подозираше, че притежава. Може би дори и като дете не се бе усмихвал така.
— Къде искаш да отидеш? — попита той.
Тя стисна ръката му и се облегна на него.
— Където е тихо.
Вечерта замиташе остатъците от светлина като прах под килима и градът приличаше на огромна сцена, в центъра, на която Маргарита и Джулио изпълняваха своите роли с ненадминато майсторство, а нещата и хората се мяркаха около тях като груби и незначителни допълнения. Един мъж и една жена вървяха с лека танцова стъпка по нишката на живота, за да се срещнат. С всяка крачка нишката ставаше все по-здрава, превръщаше се във въже, в железен мост, прехвърлен над бездната.