— Знам къде да отидем — каза Джулио, без да я поглежда, но и без да изпуска ръката й.
Озоваха се на тясна задънена улица. Край олющените стени бяха струпани купища щайги и прогнили кашони. От прозорците долитаха гласове, разговори, мълчания. Една редица контейнери за разделно събиране напомняше шествие на зяпнали гладни твари, а тежката им миризма пропиваше стените и асфалта. Маргарита изтръпна от страх. Спомни си какво я предупреждаваше мама като дете: не тръгвай с никого, не приемай нищо от непознати.
Джулио я дръпна зад кофите и посочи една изтъркана дървена врата, откъдето бликаха гъсти изпарения. Маргарита потръпна и пусна ръката на Джулио, който я изгледа обидено, но не каза нищо.
Поведе я навътре през изпаренията, сякаш навлизаха в ада. Тесният коридор водеше към друга врата, на която беше написано „Кухня, не задръствайте коридора“ Тръгнаха по стълбище, което започваше отвъд коридора и не можеше да се види от входа. Вървяха един зад друг, защото нямаше място за двама на стълбището, прорязващо сградата. Маргарита се изкачваше мълчаливо. Обзе я смес от страх и въодушевление. Застоялият мирис на кухня изпълваше цялата стълбищна клетка и стените изглеждаха напоени с мазнина. На площадките имаше само по две врати една до друга, без табелки с имената на наемателите. На всеки етаж Маргарита спираше да погледне Джулио, който й правеше знак да продължи.
След кой знае колко стълбищни площадки (Маргарита им бе изтървала бройката) се озоваха задъхани на последния етаж. Отпред имаше полуръждясала сива метална врата, която изглеждаше заключена. С рязък удар Джулио я отвори. Блесна светлина и димът излетя, засмукан от въздуха на външния свят. Маргарита изпищя.
— Извинявай. Не исках да те изплаша — каза Джулио.
Той спря на прага и остави Маргарита да мине край него, като че я канеше в жилището си. Намираха се на покрива на една от най-високите сгради в квартала. Стояха върху някаква черна смола, осеяна с издутини и дупки. Мястото напомняше повърхността на забравена планета: снопове кабели го пресичаха и чезнеха незнайно къде, за да свържат антените с невидима апаратура. Гроздовете бели параболи приличаха на дървета от бъдещето.
Хладният вятър обгърна тялото на Маргарита, която се почувства като първата жена, кацнала на нещо, подобно на Луната. В единия ъгъл на покрива имаше пластмасов стол. Джулио я хвана за ръка и я поведе към ниския парапет. Застанаха до него, видяха съседните покриви и градът заприлича на жена, която изведнъж се обръща, показвайки истинското си лице. Небето изпълваше цялото свободно пространство извън творенията на човешките ръце.
На пръв поглед монотонна и плоска, панорамата всъщност бе начупена, почти планинска: антените на стотици телевизори стърчаха по покривите, опитвайки се да уловят неясни послания, разпръснати из атмосферата. Звуци, изображения, цветове, преобразени в безплътни вълни, изпълваха въздуха и незабелязано докосваха телата на Маргарита и Джулио. Над куполите и камбанариите на някаква църква растяха самотни кръстове, опитващи се също като антените да приемат мълчаливите сигнали, които небето изпраща към земята. Над всичко това се извисяваше Катедралата със статуята на Дева Мария — бляскава, позлатена и самотна.
Шумовете на града сякаш я задушаваха.
— Идвам тук, когато изпитвам нужда — каза Джулио и посочи пластмасовия стол.
— Кога?
— Седни.
Маргарита се подчини.
Джулио подпря лакти на парапета и каза, без да я поглежда:
— Когато не искам да гледам какво правят хората.
— Защо?
— Защото е погрешно.
— И какво гледаш?
— Небето.
— Защо?
— То ме спасява. Тук няма нищо, но се вижда всичко, което ми трябва. Особено през нощта. Тъмнината убива носталгията. А мечтите ги взимам от звездите: тяхната свобода и красота мога да си позволя. Сигурно другаде има и по-красиви залези, но от тук се виждат звездите. Вярно, звезди със складове, магазини и кухни под тях, но все пак звезди… И пиша.
— Какво?