— Нищо, думи…
Той се натъжи и замлъкна. Маргарита си представи смачкан бележник, пълен с думи като пеещи раковини.
— Разкажи ми за първия си спомен, за най-старото нещо, което знаеш за себе си — каза Джулио.
Тя помълча.
— Трябва да съм била на четири години. Вървях с татко по плажа, осеян с водорасли, камъчета и миди. Тук-там морето изхвърляше медузи на пясъка и те бързо се топяха под слънцето. Ужасно се боях да не ме ужилят, ако ги пипна, и се криех зад краката на татко. Той намери една много голяма раковина, изоставена от течението. Каза ми да я взема. Морето бе стихнало, вятърът също. Подадох му раковината, а той я прилепи до ухото ми, запуши другото и попита: „Какво чуваш?“ Чуваше се глух шум, далечен, но непрестанен. Не отговорих, защото не знаех как да го нарека. „Знаеш ли какво е?“ — „Не.“ — „Морето.“ — „Морето?“ — „Да, песента на вълните се слива с раковините и те я повтарят завинаги.“ — „Завинаги?“ — „Завинаги“. Пак притиснах ухо към това гладко нещо и онзи глух, далечен, но неспирен шум отново бе там. Запазих раковината. Всяка вечер я слушах и си представях какви тайни крие нейното ехо. Утешаваше ме. Не знам защо, но песента винаги беше там дори когато морето вече го нямаше. А твоят пръв спомен какъв е?
— Нямам пръв спомен.
— Невъзможно… хайде, кажи!
— Който няма родители, не помни нищо от детството си.
— Умрели ли са?
— В известен смисъл.
— Какъв?
— Изоставили са ме.
— И къде са сега?
— Не знам. Когато съм се родил, не ме искали и ме дали на други хора.
— И защо?
— Не знам.
Замълчаха. Маргарита гледаше небето, вече лишено от слънце и започващо да посивява. Джулио седна на парапета с провиснали крака.
Дълго мълчаха, после Маргарита се изправи, прегърна го изотзад през гърдите и притисна ухо към гърба му като лекар, който преслушва сърцето на пациент. Чу ритъма на живота му — нервен, сякаш на всеки оборот нещо заяждаше.
— Имам нещо за теб.
— Какво? — попита Джулио, без да се обръща, потънал в оплетеното кълбо на мислите си, където Маргарита напразно търсеше пътеводната нишка.
Тя разтвори ръка пред очите му и прошепна в ухото му:
— Макар да не те познавам, ти вярвам.
Мъчеше се да изпрати думите чак до сърцето му, за да ги носи винаги там.
Джулио взе парченцето от пъзела с неговото име отзад и го стисна между пръстите си.
— Какво е това?
— Парче от моя пъзел. — Тя седна до него и му разказа за пъзела.
Джулио слушаше и гледаше хоризонта, където блещукаха първите звезди. Мълчаливо.
Над града се надигаше приглушен шепот като от огромна циментова раковина. На половината път между небето и земята Маргарита и Джулио чуваха нейното ехо, отлитащо към звездите, ала не знаеха как да разгадаят посланието.
Какъв е този незнаен шум, ако не смес от болка и радост, която излъчва самият живот сред лабиринта от къщи, сред плетеницата от улици, подземия и мостове? Какво точно казва, не знае никой, освен може би ухото на Бога.
— Реших да замина — каза Маргарита.
— Идвам с теб — каза Джулио, без да знае къде, но уверен, че ще е най-правилното място.
Втора част
Седефът
Но там, където има заплаха, идва и онова, което спасява.
Черните коси на Маргарита се вееха настрани, засмукани от прозореца, зелените й очи се тревожеха, че червените светофари могат да спрат устрема им по пътя, който връхлиташе отпред и изчезваше в далечината зад тях. Свободата и красотата на небето влизаха през този отворен прозорец, но страхът пред неизвестното слизаше от същото това небе като нишка, готова да обвие колата в своята паяжина.
Една ръка посегна да смени скоростите и докосна голото й коляно. По тялото й се надигна тръпка и тя инстинктивно отдръпна крак. Хванал здраво волана, Джулио не се боеше от нищо. Беше в стихията си. Лесно взеха колата на Елеонора — тя никога не ходеше с нея на работа и нямаше да забележи, че не е в гаража.
Свобода и красота. И страх. Маргарита искаше да карат по-бавно — Джулио имаше само книжка за мотопед и не можеше да кара кола. Ако някой полицай го спреше, би било истинска катастрофа. Бяха сами. Само двамата. Как й хрумна да тръгне така? Ами ако ги хванеха? В затвора ли щеше да иде? Не, може би не, но щяха да пратят там баща й или майка й. Как можа да повярва на глупостите на онзи шантав учител и неговите Омирови призраци? Осевата линия сякаш излизаше от предното стъкло като нишка, която се развива или навива, като онази, която Ариадна дала на Тезей. Ами ако бъркаха посоката? Ами ако тази нишка ги отведеше право в ръцете на Минотавъра? Цялата тази свобода я плашеше. Но я опияняваше новият свят без роли и задължения. Противоречивите чувства отново се бореха за сърцето на Маргарита и го разкъсваха. Трябваше да предприеме това пътуване, то бе нейна съдба, а съдбата лежи на коленете на боговете, бе казал Омир. И освен това до себе си имаше мъж — сигурен, дързък, нехаещ за заплахите, синеок и смел. Колата бе само подробност, а книжката — бюрократична приумица.