Маргарита погледна часовника на таблото: девет без десет. Марта беше в часа по математика и се бореше с кой знае какви уравнения, където неизвестното винаги има решение. Не като на този път. За нея обаче вече нямаше чакане да изтекат десетте минути до края на часа. Нямаше скука за прогонване, домашни за преписване, страх от изпитване и надежди за почивните дни. Имаше само един скок в неизвестното, без програми, звънци и стени. Вселената се разстилаше в нея, ала все още й липсваше смелост да заживее в тази вселена. Но затова имаше Джулио. Можеше ли да издържи сърцето й цялата тази красота и свобода? Джулио щеше да я научи как.
Усети, че остава без дъх. „Животът не се състои от броя на вдишванията, а от моментите, в които дъхът ти спира“, така казваше Уил Смит във филма „Хитч“. Няма друг начин да намериш своята история, освен да загубиш дъх, каквото и да става. Не искаше всичките й мечти да отлетят като конфети, преди да се превърнат в планове. Щеше да се чувства виновна, щеше да тъгува за тях, а няма по-голяма мъка от тъгата по онова, което никога не е било. Тъгата по несбъднатото.
Мълчаха. Всяка дума би разрушила вълшебното равновесие между страх и възторг. Мобилният телефон на Маргарита иззвъня. Марта. Първият час бе свършил и тя се опитваше да се свърже с нея. Чрез този сигнал цялата реалност пак се стовари върху нея под формата на вина. Маргарита остави телефона да звъни. Всеки сигнал бе погребален звън. Накрая телефонът млъкна.
— Изключи го — каза Джулио.
— Ами ако е нещо важно?
— Няма нищо по-важно от това, което правим.
Той беше прав. Никой не трябваше да я търси или намери, тя бе тази, която се опитваше да намери някого. Изключи телефона и го пъхна в раницата.
Джулио извади айпод от джоба си и го включи в процепа на таблото. Пусна музика, докато търсеше по периферните улици къде е магистралата за Генуа.
Засили звука и в купето нахлуха звън на китара и топъл глас.
Заинтригувана, Маргарита прочете заглавието на песента: „No Ceiling“ на Еди Ведър.
— Исках да ти направя плейлист за това пътуване — каза Джулио, продължавайки да се взира в пътя, за да не я погледне в очите.
— Знаеш ли думите? Не ги разбирам много добре… — попита Маргарита с чувството, че никога не е получавала по-хубав подарък.
— Това е музика от любимия ми филм „Сред дивата природа“. Тук е моментът, когато Крие започва да живее сам сред природата и се мие навън. Водата не е само вода. Няма нищо над него — никакви родители, правила тавани. Само небето.
Той посочи айпода, за да й покаже какво има предвид.
— Като че ли е умрял и се преражда от допира с тази вода. Най-накрая свободен, той открива, че има всичко, което му трябва.
Ритъмът в стил кънтри внасяше малко ведрост, но под нея се криеше едва доловима тъга.
— Тази любов няма…? Какво казва? — попита Маргарита.
— Ceiling. Таван.
Без таван. Така се чувстваше Маргарита, без таван. Под небето, заедно с едно момче, което се качва по покривите.
Маргарита остави последните ноти на песента да нахлуят в нея и й се доплака. Джулио спря за момент подборната, която бе озаглавил „Into the Wild not Alone“.
— Как си? — попита той, като сложи ръка върху нейната и я стисна.