Междувременно утрото бе избухнало като глухарче, духнато от дете и разпръснато из всички кътчета на града.
Маргарита мълчеше и го гледаше със замъглени от сълзи очи как шофира, толкова сигурен в себе си. Искаше й се да има неговата увереност. Тогава би пораснала веднага, за да бъде достойна да застане до него. Светлата рамка на страничния прозорец ограждаше профила му, черната коса обгръщаше главата с изгубена нежност, а очите се движеха като водни кончета, които махат с крилца тъй бързо, че превръщат полета в чудо.
Джулио не повтори въпроса, защото мълчанието на Маргарита бе по-красноречиво от всеки отговор, сълзите по-ясни от думи. Той извърна глава и се усмихна. После бавно запя. Маргарита застина като хипнотизирана от тембъра на гласа му.
Тя затвори очи и усети как около нея израства къща, макар че имаха асфалта за под, небето за покрив и временните стени на колата. Спомни си за Карл и Ели от филма „В небето“ — всеки път, когато гледаше първите десет минути, плачеше като малко дете. Отново видя къщата, понесена от облак разноцветни балони към Патагония да търси място, за което Карл и Ели само са си мечтали някога.
Бариерата пред магистралата ги принуди да намалят скоростта. Маргарита трепна от страх, че там вече чака полицейска кола да ги откара в затвора, където ще ги разпитва зъл полицай като в сериалите, които харесваше баща й. Не, невъзможно — майка й беше на работа и нямаше как да е забелязала нещо.
Джулио взе квитанцията и я подаде на Маргарита. За момент тя изпита чувството, че баща й подава квитанцията на майка й, както бе ставало неведнъж при пътуванията им до Генуа. Нима вече бе свършено с тези вълшебни пътувания, които траеха по-малко от два часа, но за нея изглеждаха много дълги и изпълнени с приключения?
Бариерата се вдигна и те поеха напред, уверени, че непременно ще попаднат в задръствания, дори и да ги нямаше сега. Майка й винаги слагаше квитанцията зад сенника, но преди да направи същото, Маргарита повъртя листчето в ръка, сякаш за пръв път виждаше нещо подобно отблизо. Отбелязано бе мястото на потегляне, но разбира се, не и на пристигане — с тази хартийка между пръстите усещаше как в кръвта й бликва смелостта на онези, които тръгват да търсят нови земи, континенти, забранени проходи. Във всеки живот има една Индия за достигане, една Америка за откриване, един мираж за превръщане в реалност. Маргарита стисна квитанцията почти до скъсване.
Джулио разпери ръка навън през прозореца и Маргарита направи същото, дори подаде глава и отлитащият път зад колата засмука косата й. Тя затвори очи. Надяваше се в пристанището да има толкова много радост, колкото и в пътя дотам.
Вятърът бучеше в ушите й, а Джулио изкрещя като смъртник, получил помилване броени минути преди екзекуцията.
Маргарита се стресна, после се разсмя и също извика.
— Коя е любимата ти песен? — попита Джулио.
— „Жената снаряд“ — усмихна се тя.
— Ама че си трудна… — каза сериозно Джулио.
Наранена от тия думи, Маргарита усети как усмивката замръзна на лицето й. Но преди да си каже, че обърква всичко, дори и любимата си песен, Джулио започна да пее:
Маргарита продължи с тънък глас:
Джулио пак подхвана и гласовете им се сляха:
Разтегнаха последното „и“ много по-дълго, отколкото беше необходимо. Избухнаха в смях и запяха в дует, заменяйки с това „и“ текста на цялата песен. Маргарита се смя до сълзи — същите, които бе проляла преди малко от болка. Интересно дали съставът им беше същият. Никой учен не се занимава с такива фундаментални експерименти. Със сигурност радост и болка извират от едно място — от сърцето на сърцето.
Сърцето не е нищо друго, освен поредица стаи, все по-малки и по-малки, от едната се влиза в другата през затворена врата и надолу по стръмно стълбище. Общо са седем на брой. Сърцето на сърцето е седмата, най-недостъпна, но и най-светла, защото стените са стъклени. Радостта и болката идват от тази стая и са ключът, за да влезеш в нея. Радост и мъка плачат с едни и същи сълзи, те са седефът на живота, а важното в живота е да запазиш непокътнато това мъничко късче от сърцето, което е тъй трудно да достигнеш, да чуеш, да подариш, защото всичко в него е истина.