Задмина ги кола, едно момиченце им помаха отвътре и веднага скри зад облегалката русата си главица със сини очи. Маргарита изчака детето да се появи отново — добре познаваше тази игра — и на свой ред размаха ръка. Момиченцето се усмихна и бързо се смали в далечината. Така и не стана ясно дали са си казали „здравей“ или „сбогом“.
Край пътя се разстилаха поля, пожълтели от отминалото лято или оголени от жътвата.
— Виж колко е хубаво това дърво! — извика изведнъж Маргарита.
Самотен дъб се издигаше сред една житна нива като баща, събиращ децата си.
Джулио погледна накъде сочи Маргарита, но не се впечатли особено.
— Винаги съм обичала тези самотни дървета насред полето. Колко хубаво би било, ако можех да го прегърна… — добави тя, окуражена от свободата.
Джулио се разсмя.
— Беше просто идея, ако не ти харесва, няма значение… — каза обидено Маргарита и се завъртя, за да продължи да гледа дървото.
Джулио я докосна по рамото, но тя упорито не се обърна. Малко по-нататък имаше отбивка към неголям паркинг. Джулио рязко намали скоростта.
— Какво правиш? — попита Маргарита.
— Каквото си искам. Пътуването е наше и ще правим каквото си искаме.
— Тоест?
Джулио слезе. Заобиколи колата и отвори вратата на Маргарита.
— Не бива да бием на очи! — възкликна тя. — Полудял ли си?
— Не повече от теб… Да вървим — каза Джулио.
Той прескочи парапета и тръгна през полето. Маргарита го последва до нагрятата от слънцето желязна преграда.
— Къде отиваш?
Джулио спря с ръце на кръста и отговори съвсем сериозно:
— Да поздравя един стар приятел.
Маргарита се засмя и тръгна след него, задъхана от вълнение.
Житните класове се прегъваха под краката им и черната плодородна земя чезнеше под килима от златни стъбла. Нямаше пътеки, само море от пшеница, готово да реагира при най-малкото движение на въздуха. Щурците подскачаха, изненадани от тия внезапни стъпки.
Стигнаха в подножието на дървото и Джулио го прегърна. Дънерът беше грапав и топъл, ухаеше на пръст и изгоряла кора. Бе прекалено дебел, за да може Джулио да го обхване изцяло. Слънчевите лъчи се провираха през гъстите листа.
— Бива си го, но трябва мъничко да отслабне… — усмихна се той закачливо към Маргарита.
Тя го гледаше, очарована от мисълта, че някой може да й повярва дори когато говори детинщини. Ех, ако мъжете знаеха, че за да обичаш една жена, трябва да обичаш и малкото момиченце в нея…
— Не и ако сме двама… — каза Маргарита.
Тя прегърна дънера от другата страна и хвана ръцете на Джулио. Усети как душата й пронизва пръстите и се влива в неговите ръце като леко разтърсване, което пробягва по цялото тяло. Обзе я страх, искаше да се откъсне и да остане свързана в същото време — странна, опияняваща уязвимост, като скок в морето от висока скала. Стисна ръцете на Джулио още по-здраво. Пръстите се преплетоха и усилието да се достигнат ги принуди да притиснат бузи към дънера, сякаш слушаха как соковете текат под кората му. Шумът откъм пътя беше далечен, погълнат от класовете, които се триеха един в друг.
Маргарита се почувства като част от някаква прастара история заедно с Джулио. Дървото бе тук и това й стигаше. Кой знае кой го бе засадил тук. Протегнатите им ръце съществуваха и не можеха да не съществуват. Нещата съществуваха, ръцете съществуваха, значи щяха да съществуват и занапред. Нищо красиво не може да умре.
Маргарита се засмя като човек, който получава подарък и има с кого да го сподели: всичко щеше да бъде наред.
— На какво се смеете с твоя приятел? Криете ли нещо? — попита Джулио, който не виждаше лицето на Маргарита, но усети тръпката в малките й ръце.
Маргарита сложи дясната си ръка върху ръката на Джулио и раздвижи показалеца му по кората, сякаш се упражняваше в краснопис върху дървото. Той се опита да отгатне буквите, които върхът на пръста му изписваше по дънера.
Щ… Л… С…
Джулио усети как смисълът на буквите плъзва обратно по пръста му.
— Щастливо ли си? — изрече той с устни до кората.
Вместо отговор Маргарита бавно сложи цялата си длан върху ръката му. После изписа:
М… Ч… Д…
Още малко се подържаха за ръце. После Джулио побягна през житото с вик „потегляме!“ и Маргарита го последва, препъвайки се като дете, откъснато от хубостта на нещата, които щяха да останат завинаги.